— Пак си закачила кърпата не където трябва — каза той. — Мама нали помоли: само на пръчката до радиатора.
Дарина стоеше боса върху затопления под и едва забележимо трепна. Обърна се към мъжа си, без да изпуска чинията с остатъците от вечерята.
— Калин, само си подсуших ръцете. Тя дори не е влажна.
— И какво от това? — мина покрай нея и леко я блъсна с рамо. — Защо трябва да ѝ даваш повод? После цяла вечер ще мърмори.
Дарина не отвърна. Остави чинията в мивката. Отвън се чуваше равномерното бръмчене на съседския климатик, а в кухнята тиктакаше стенният часовник с олющени цифри. И това място пак ѝ се стори чуждо.
Вече пет години живееха тук — в апартамента на родителите му, заедно с тях. И всяка вечер я връхлиташе едно и също усещане: сякаш е временно настанена квартирантка. Всичко беше чуждо — мебелите, пердетата, подредбата. Дори огледалото в банята като че ли връщаше отражението на непозната жена.
— И прибери играчките от хола — добави Калин от прага. — Татко каза, че на килима има петно. Сигурно Борис е разлял сок.
Тя пак замълча. Взе една пелена, малка количка и тръгна към детската стая. Борис седеше на пода и строеше нещо от конструктор.
— Мамо, утре ще ходиш ли на работа?
— Утре не. Ще си бъдем вкъщи. Само ще отидем до баба на вилата.
Момчето смръщи лице.
— А не може ли да не ходим? Искам да гледам филмче с теб.
Дарина се усмихна, но усмивката ѝ беше тъжна.
— Обещали сме да отидем. Там има ягоди, а татко ще пече месо на скара.
Борис не каза нищо повече и продължи да подрежда блокчетата в кула. А Дарина усещаше как всичко започва отначало.
На следващата сутрин апартаментът беше потънал в обичайната бъркотия. Калин нервно ровеше в чекмеджето с ключовете.
— Кой ми е пипал нещата? Къде е връзката със зеления ключодържател?
Борис тичаше бос из коридора и мъкнеше маратонките си ту към банята, ту обратно.
— Мамо, къде ми е червената количка? Без нея няма да тръгна!
Дарина притискаше към гърдите си кутията с пая, увита в найлонова торбичка.
— Всичко ще намерим. Само побързайте, че ще закъснеем.
Най-после Калин откри ключовете, тресна раздразнено вратата и се запъти към асансьора. Дарина заключи след тях и за миг задържа поглед върху изтривалката пред входа.
„И тя не е наша. Дори изтривалката не е моя“, мина ѝ през ума.
В колата дълго време никой не проговори. Чуваха се само тихата музика и шумът на пътя. После Дарина попита почти шепнешком:
— Сигурен ли си, че всичко ще мине спокойно?
Калин не отговори веднага. Пръстите му се стегнаха около волана малко по-силно, отколкото беше нужно.
— Ще говоря с мама. Ако се наложи. Не започвай да се тревожиш предварително, става ли?
Борис изведнъж вдигна глава от таблета.
— Тате, защо баба и дядо вече не живеят с нас? Да не би да не ни обичат?
Калин се засмя кратко, но смехът му прозвуча насила.
— Обичат ни, разбира се. Просто… сега са на вилата и отглеждат зеленчуци за зимата.
Дарина извърна очи към прозореца. Покрай тях прелитаха зелени корони на дървета, стари табели на крайпътни магазинчета и избелели рекламни пана.
На вилата ги посрещна единствено Галина Велизарова. Кирил Валентинов беше на двора — занимаваше се едновременно със скарата и с някакви разсади. Дарина тъкмо остави кутията с пая върху масата, когато чу:
— Борис има петно на тениската. Трябва да го преоблечете. И какво, паят вече е изстинал ли? Нали ви казах да го увиете в кърпа.
— Увит е — отвърна Дарина тихо. — Просто… пътувахме доста.
— А чантите не ги слагайте върху килима — измърмори свекървата. — Идвате отвън, мръсни са.
Дарина се сдържа. Калин се направи, че не е чул нищо. Борис вече беше хукнал към двора.
Малко по-късно двете с Галина Велизарова стояха в кухнята и чистеха зеленчуци. Всяка имаше отделна дъска, отделен нож, отделно малко пространство, което сякаш не биваше да прекрачва.
Докато говореха на верандата, Галина Велизарова обясняваше как тиквичките се запазвали най-добре на остъклената тераса и колко буркана с краставички вече били затворили — „за зимата, да има“. Дарина слушаше разсеяно, почти без да вниква в думите, сякаш стоеше насред чуждо домакинство, в което за нея никога не беше оставено място.