За дялово участие в строителството. Силвия го положи върху бележника на сестрата, направо върху нахвърляните ѝ записки.
— Датата на покупката е тук. — С нокът тя посочи реда. — А това е датата на сватбата, на отделен документ. Между двете има година и половина. Жилището е купено преди брака. На мое име, при това още с моминската ми фамилия. Аз го изплащах. Сама. Още преди изобщо да разбера, че вашият бивш съпруг съществува.
В антрето тишината натежа така, че сякаш можеше да се пипне.
— Имущество, придобито преди брака, не се дели — продължи Силвия със същия равен тон. — Нито при развод, нито по друг начин. Явор тук има единствено адресна регистрация. От този апартамент не притежава и сантиметър. А синът ви, съответно, няма дял от нула. Адресната регистрация позволява да се ползва жилището — да влезеш, да спиш, да живееш временно. Но не създава собственост. Дял дава само правото на собственост. А собственикът тук съм аз. Само аз. Още от един много предишен живот.
Сестрата бавно отпусна химикалката. Наведе очи към договора, прочете първо един ред, после още един.
— Емилия — каза тя тихо. — Датата наистина е преди брака.
— И какво от това! — Емилия още се държеше, но гласът ѝ вече се пропука. — Детето все пак е регистрирано тук! Закрила на детето…
— Точно Закрила на детето ще извикам — отвърна Силвия. — С най-голямо удоволствие. Само че те първо ще имат въпроси към вас, не към мен. Детето е регистрирано на адрес, където не е живяло нито ден. А реално живее другаде. Институциите се интересуват именно от това — къде се намира детето в действителност и защо регистрацията му не е там. Така че пишете жалба. Даже химикал ще ви дам.
Гривната на ръката на Емилия звънна в касата на вратата — тя се олюля и се свлече на табуретката до сестра си, без да стигне до изхода. Ръката с телефона падна в скута ѝ. Екранът сам угасна.
— Казаха ми, че ще мине — промълви тя вече без вик, задавено. — Една съседка каза…
— Поздрави съседката — рече Силвия.
Първа се изправи сестрата. Захлопна бележника, хвана Емилия под лакътя и я дръпна нагоре.
— Емилия, тръгваме. Хайде, в колата ще ти обясня. Нали ти казвах — първо се проверява чий е апартаментът, после се ходи да се настоява. Тук няма какво да вземем.
— Как така няма… нали Влади…
— На Влади нищо не му липсва, издръжката си идва. Хайде.
Тя я повлече към вратата. Емилия се надигна тежко, лъскавият ѝ шлифер изскърца. На прага се обърна, сякаш искаше да хвърли последна реплика, но сестра ѝ вече я избутваше към стълбището и повтаряше през зъби: „Мълчи, моля те, просто мълчи.“
Вратата се затвори.
От кухнята предпазливо се показа Явор.
— Тръгнаха ли си? — попита той.
— Тръгнаха си — каза Силвия. — Чай искаш ли? Целия двор изгледа през прозореца, сигурно си се уморил.