За да събере парите, беше продала стаята в старото общо жилище, останала ѝ от майка ѝ, добавила каквото имаше спестено и за недостигащата сума се беше разбрала със строителя на изплащане. После пет години сама погасяваше всичко, без чужда помощ. Четиридесет и един квадрата, тухлена сграда, трети етаж. Договорът със строителната фирма беше издаден на моминската ѝ фамилия. А датата върху него предхождаше с година и половина датата в удостоверението за брак.
— Кафе да ви направя? — попита Силвия. — Или предпочитате чай?
— Какъв чай, моля ти се?! — Емилия разпери ръце така рязко, че гривната от едри тюркоазени мъниста се смъкна почти до лакътя ѝ. — Не ми отклонявай разговора! Ще прехвърлиш ли дял на сина ми, или направо да пускам жалба?!
— Пускайте — отвърна Силвия. — Аз през това време ще сложа вода.
Тя се обърна и влезе в кухнята. Явор стоеше до прозореца с гръб към всички и сякаш дворът навън изведнъж беше станал най-важното нещо на света. Силвия отвори едно чекмедже от кухненския шкаф, извади папка — тънка, най-обикновена канцеларска — и се върна в антрето. Остави я върху шкафчето, но не я разтвори.
— Светле, тя отиде чай да слага — прошепна високо сестрата на Емилия. — Това подигравка ли е? Записвай: демонстративно отказва да реагира.
— Отказваш да реагираш! — викна Емилия към кухнята. — Чу ли ме?! На моя съседка ѝ се случи същото! Детето било регистрирано в жилището и готово — съдът им присъди дял! Дадоха го, и още как!
— На съседката ви — повтори Силвия.
Тя се върна и седна на ниската табуретка срещу тях. Лицето ѝ беше спокойно, все едно обсъждаха разсад за домати, а не претенции към дома ѝ.
— Хайде да го подредим — каза тя. — Вие искате на вашия син да бъде отделен дял от този апартамент. Причината според вас е, че е регистриран тук. Правилно ли разбирам?
— Точно така! — Емилия вирна брадичка. — Баща му го е регистрирал! Бащата е длъжен да му осигури жилище!
— Длъжен е — съгласи се Силвия. — Чрез издръжка и участие в живота му. Издръжката получавате ли я?
Емилия за миг изгуби увереност.
— Получавам я — измърмори тя. — До ден, няма за какво да се хванеш.
— Ето. Това са правата на детето — продължи Силвия. — Право на издръжка и право на баща. Бащата е тук. — Тя кимна към прозореца, където Явор мълчеше като сянка. — Издръжката идва навреме, сама го казахте. Но дял от апартамента не е право на детето. Това е право на собственика.
— Ама вие двамата сте собственици! — намеси се сестрата. — Щом съпругът е регистриран тук, значи имотът е придобит по време на брака!
Силвия се обърна към нея. За първи път я погледна право в очите.
— Вие юрист ли сте?
— Аз… счетоводител съм по образование — посви се леко жената. — Но съм чела.
— Тогава ще сметнем — рече Силвия. — Това поне ви е близко.
Тя взе папката. Без да бърза. Отвори я и извади един-единствен лист — договора.