Александър млъкна. Тишината се настани в стаята така рязко, сякаш някой беше затворил прозорец насред буря. Преслав гледаше майка си с широко отворени очи и сякаш за първи път виждаше, че тя може да говори толкова твърдо.
Същата вечер вечерята мина почти без нито една дума. Милена Иванова едва докосна храната си, но въздишаше шумно и показно, за да бъде забелязано страданието ѝ. Александър не вдигаше поглед от чинията. Елена се хранеше спокойно, без да бърза, и от време на време подаваше на Преслав още едно парче хляб.
Когато момчето се прибра в стаята си, тя помоли съпруга си да остане в кухнята.
— Ще го кажа само веднъж — започна Елена с равен глас. — Майка ти има един месец да си намери квартира и да се изнесе. А ти преставаш да караш Преслав да се чувства излишен в собствения си дом. Ако не можеш да направиш нито едното, нито другото — тогава си тръгвате и двамата. Решението е твое.
Александър дълго я гледа, сякаш очакваше всеки момент тя да се усмихне, да омекне или да каже, че е прекалила.
— Ти сериозно ли говориш? — попита най-накрая.
— Напълно сериозно.
Той се изправи, дръпна ръкава си с нервно движение и изрече студено:
— Добре тогава. Щом е така, ще си тръгнем. Още днес.
— Добре — отвърна Елена. — Ще ви помогна да съберете багажа.
Точно тази реакция той не беше предвидил. Елена забеляза как за миг увереността му се пропука, но вече беше станала. Отиде до шкафа в коридора, отвори го и свали якето му от закачалката.
Събираха вещи почти до полунощ. Милена Иванова плачеше, повтаряше, че са я предали, че на стари години я гонят от дома, в който била вложила душата си. Александър мълчеше през цялото време. След няколко дни двамата наистина се изнесоха и наеха малък апартамент.
Три седмици по-късно Александър се обади. Гласът му беше по-тих от обикновено. Каза, че се бил ядосал прибързано, че трябвало спокойно да поговорят, че майка му вече била съгласна да живее отделно.
— Радвам се, че си го разбрал — каза Елена. — Но няма нужда да се връщаме назад.
Тя прекъсна разговора и остана дълго до прозореца, загледана навън.
Есента постепенно отстъпи място на зимата. В апартамента отново имаше въздух, светлина и простор.
Преслав пак разстилаше частите от конструктора върху килима в хола. Отново се смееше с пълен глас, когато гледаше анимационни филми. Пак канеше съученици у дома и в коридора отново се появяваха чужди маратонки, разхвърляни една до друга.
Една вечер двамата вечеряха сами. Преслав намазваше масло върху филия, после внезапно вдигна глава и каза:
— Мамо, толкова е хубаво, че сега живеем само двамата.
Елена го погледна — спокойните му очи, леката усмивка, отпуснатите рамене.
— Да — отвърна тя тихо. — Хубаво е.
И тогава разбра: най-важното решение в живота си не беше взела в мига, когато го произнесе на глас. Беше го взела още онази вечер, когато без дума пое чинията от ръцете на сина си и я върна обратно на масата.