— Разбира се — отвърна Елена и с нежност го погали по косата.
Масата изглеждаше почти празнично. Тя дори беше извадила свещи — ниски, поставени в стъклени свещници. Искаше ѝ се тази вечер да бъде тиха, уютна, семейна.
Милена Иванова се появи в дневната и с тежка въздишка се отпусна в креслото.
— Ужасно съм изморена — проточи тя и намръщено погледна към момчето. — Преслав, не дрънчи така с тези чинии.
Детето застина на място. Остави внимателно последната чиния и отстъпи назад, сякаш се страхуваше да не направи още някакъв шум.
Александър се обърна към Елена:
— Заведи го в кухнята. Нека вечеря там. Искаме поне веднъж да седнем спокойно на масата.
В стаята изведнъж стана глухо тихо. Преслав не каза нищо. Не се опита да спори, не попита защо. Просто взе своята чиния с две ръце и бавно тръгна към кухнята, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
Елена го проследи с поглед. Видя свитите му рамене, малкия му гръб, чинията, която държеше толкова внимателно.
И за първи път от много време не започна да оправдава никого. Не каза на Александър, че „няма проблем“. Не помоли Преслав да „потърпи малко“. Не се усмихна насила, за да замаже унижението. Само стоеше неподвижно и гледаше как синът ѝ напуска масата, за да яде сам в кухнята — в собствения им дом.
Мина още миг. После Елена се приближи до него без нито дума, взе чинията от ръцете му и я върна на масата — точно там, където беше мястото ѝ.
— Седни — каза тя тихо и придърпа стола му.
Преслав се настани нерешително, без да разбира какво се случва. Елена седна до него.
Александър я гледаше с недоумение, което много бързо се превърна в раздразнение.
— Елена, какви са тези сцени сега? Мама е изморена, аз просто поисках нещо съвсем нормално…
— Това е моят апартамент — прекъсна го тя с равен глас. — И домът на сина ми. Ако на някого му е тясно или прекалено шумно да вечеря на една маса с дете, може сам да отиде в кухнята.
Милена Иванова ахна и притисна длан към гърдите си.
— Ето докъде стигнахме. Стар човек вече го гонят от масата. Доживях и това.
— Никой не ви гони — отговори Елена спокойно. — Вие седите на масата. Синът ми също седи на масата. И занапред ще бъде точно така.
Александър повиши тон. Заговори за уважение, за неблагодарност, за това как човек трябвало да се съобразява с по-възрастните. Елена не го прекъсна. Остави го да изрече всичко.
После стана, отиде до етажерката, отвори едно чекмедже и извади папката с документите за апартамента. Върна се и я постави пред съпруга си.
— Ако се налага — ще ти припомня на кого принадлежи това жилище.