и любимото си кресло. С търсенето на нов дом Милена Иванова изобщо не бързаше. Брокерът все „не връщаше обаждане“, кварталите все „не ѝ допадаха“, а цените „бяха направо безумни“. Седмиците неусетно се изнизаха и станаха месеци. Куфарите постепенно потънаха по гардеробите, кашоните се разпределиха из шкафовете, а креслото се настани на най-хубавото място до прозореца.
Елена усещаше как въздухът в дома им се променя, но си мълчеше. Надяваше се, че някак всичко ще се подреди от само себе си.
Новите правила се появяваха едно след друго, почти незабележимо, сякаш някой нощем местеше мебелите и на сутринта всички трябваше да свикнат с новия ред.
Най-напред направиха забележка на Преслав, че тича по коридора.
— Детето тропа като кон — подхвърли Милена Иванова на вечеря, без да гледа към някого конкретно.
Александър вдигна очи към сина си.
— Преслав, по-тихичко, моля те. На баба ти ѝ е тежко.
Елена не каза нищо. После дойде забраната за анимационни филми без слушалки, защото телевизорът „дразнел“. След това — разговорите с приятели на високоговорител. После и самите приятели станаха проблем: според Милена Иванова чуждите деца внасяли безпорядък. На Преслав му беше позволено да играе единствено в стаята си и то само до седем вечерта. Дори смехът му, ако прозвучеше по-звънко, предизвикваше неодобрителен поглед откъм хола.
— На мама ѝ трябва спокойствие — повтаряше Александър всеки път, когато Елена се опитваше да възрази. — Опитай се да я разбереш. Възрастен човек е.
И Елена се опитваше. Отново и отново.
Убеждаваше се, че положението е временно. Че свекърва ѝ се изморява. Че Александър просто избягва скандали. Само че с всяка следваща седмица Преслав ставаше все по-тих. Вече не нахлуваше сутрин при тях. Не оставяше частите от конструктора върху масата в хола. Все по-често се затваряше в стаята си с таблет или книга и като че ли не смееше да излезе без причина.
Една вечер Елена надникна при него. Преслав лежеше по гръб на леглото и гледаше в тавана.
— Защо още не спиш? — попита тя тихо.
Той помълча, после обърна глава към нея.
— Мамо… аз преча ли ви?
Елена седна до него и го прегърна по-силно, отколкото възнамеряваше. Не успя да намери думи. А той повече нищо не попита.
В неделя се прибраха от разходка всички заедно — Елена, Александър, Преслав и Милена Иванова. Навън беше хубаво: есенното слънце грееше меко, Преслав риташе нападалите листа и се смееше. Елена го гледаше и си мислеше, че именно така би трябвало да бъде.
Щом влязоха у дома, тя веднага се зае с вечерята. Преслав се въртеше около нея, подреждаше чиниите и питаше дали може да сложи хляба в кошничката.