— Майка ми се умори след разходката. Изведи сина си оттук, да не вдига шум! — отсече рязко Александър и затръшна вратата на хола точно пред лицето на осемгодишния Преслав.
Детето остана неподвижно в коридора. В ръцете си стискаше кутия с конструктор — синя, с пожарна кола, нарисувана на капака. Беше я сглобил съвсем сам, без ничия помощ, и още от сутринта чакаше удобен миг да покаже творението си на баба си.
Елена стоеше до стената и гледаше сина си. Преслав не избухна в плач. Само бавно сведе очи, обърна се и без дума се прибра в кухнята.
Нещо болезнено се сви в нея. Собственото ѝ дете се чувстваше като натрапник в собствения си дом. А тя прекалено дълго се беше преструвала, че не вижда това.
Елена беше на тридесет и шест години. Дребна на ръст, с тъмна коса, която почти винаги прибираше на опашка, тя работеше като мениджър покупки в малка фирма за търговия на едро. В службата я смятаха за уравновесена, тиха и сдържана. У дома също се стараеше да не показва колко ѝ тежи.
След развода с първия си съпруг няколко години живя само с Преслав. Тристайният им апартамент в спокоен квартал ѝ се струваше истинско убежище — светъл, просторен, техен. Сутрин момчето нахлуваше в стаята ѝ с вик: „Мамо, готова ли е закуската?“, а тя се засмиваше още преди да е успяла да отвори очи. Двамата бяха свикнали с това място, с тишината му, с въздуха му, с усещането, че тук никой не им пречи.
С Александър се запозна съвсем случайно — на гости у обща приятелка. Той беше малко по-възрастен от нея, спокоен, говореше тихо и имаше рядкото умение да изслушва човека докрай.
— Ти никога не ме прекъсваш — каза му веднъж Елена.
— Просто ми е интересно какво ще кажеш след това — отвърна той и се усмихна.
С Преслав се сближи бързо. Водеше го на футбол, помагаше му с училищни проекти, не се правеше на „нов баща“, но и не стоеше студено настрани. След сватбата Александър се премести при тях. Първата година мина спокойно, почти леко.
Безпокойството се появи по-късно. Една вечер майката на Александър, Милена Иванова, се обади и съобщи, че е продала жилището си. Обяснението ѝ прозвуча простичко:
— Искам да съм по-близо до сина си. Ще поживея при вас, докато си намеря нещо подходящо.
Елена погледна Александър. Той само сви рамене.
— Нали е временно. Нямаш нищо против, нали?
Тя наистина нямаше. Тогава.
Милена Иванова пристигна с четири големи куфара и два кашона, пълни с посуда.