Разследващият вече ми даде да разбера, че ще поиска запор върху имуществото. Затова трябва незабавно да продадеш жилището и да ми дадеш парите за адвокат.
— Да го продам? — Виолета едва си пое въздух от възмущение. — Това е моят апартамент! Ти ми го подари! Вече съм пренесла багажа си там! Нищо няма да продавам!
— Ти наистина ли не разбираш, или се правиш?! — избухна Александър. — Ако го запорират, ще го загубиш изцяло. А така поне ще спасим част от парите. Продай го дори на половин цена, но веднага. Трябва ми най-добрият адвокат, иначе и двамата ще влезем вътре. И повярвай ми, сестричке, женският затвор никак няма да ти хареса.
Виолета затвори. В слушалката се разнесоха кратки, бездушни сигнали. Александър замахна и запрати телефона в стената с такава сила, че пластмасата изпука, а екранът угасна. В кабинета се настани тежка, звънтяща тишина. Той остана сам.
Същата вечер Мария седеше в малко кафене край водата. Пред нея изстиваше чаша зелен чай, а погледът ѝ се плъзгаше по тъмната повърхност навън. Тя вече знаеше какво се случва във фирмата. Знаеше, че служителите са привиквани за разпити. Знаеше и че банковите сметки са блокирани. Димитър Петров ѝ се беше обадил съвсем кратко: „Всичко върви по план. Справи се отлично. Чакай.“ И тя чакаше. Беше сигурна, че рано или късно Александър ще изпрати някого да преговаря с нея. Не се излъга.
В кафенето влезе възрастна жена със строг шлифер и безупречно прибрана коса. Светлана Сергеева — свекървата на Мария, майката на Александър и формалният управител на фирмата. Изглеждаше ужасно. Под очите ѝ се бяха вдълбали тъмни сенки, устните ѝ потрепваха, а ръцете ѝ не можеха да стоят мирно. Тя се приближи до масата и седна срещу Мария, без да поиска разрешение.
— Марийче — започна тя с пресипнал, пречупен глас, — моля те… умолявам те. Оттегли показанията. Кажи им, че си се объркала. Че си го направила от злоба заради развода. Кажи каквото и да е. Нали разбираш, че могат да ме вкарат в затвора? Мен, стара жена. Аз съм с високо кръвно, със сърце…
— Светлана Сергеева — прекъсна я Мария с глас, студен като стъкло, — а вие разбирахте ли, че ме ограбвате, когато синът ви подари на дъщеря ви апартамент, купен с моите пари? Разбирахте ли какво правите, когато ме унижавахте, когато ме изхвърлихте от дома ми, когато ми заявихте, че не съм никоя? Дошли сте да молите за себе си. А някой от вас дойде ли да поиска прошка за онова, което ми причинихте?
— Марийче, не може да си толкова жестока! Ние сме семейство! — в очите на свекърва ѝ проблеснаха сълзи.
— Семейство? — Мария се усмихна криво. — Вашата дъщеря носеше на шията си медальона на покойната ми майка. Вие ми дадохте една седмица да напусна апартамента, който моите родители ми завещаха. Казахте ми, че съм „чуждо тяло“. Е, сега ще получите точно това чуждо тяло. Изборът е много прост. Или давам показания, че всички разпореждания са идвали от Александър, а вие сте били само подставен управител и нищо не сте знаели — и тогава отговорността пада върху него. Или заявявам, че Александър е бил подведен, а цялата схема е ръководена от вас. Решението е ваше. Имате време до сутринта.
Светлана Сергеева отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Гледаше Мария с ужас, сякаш пред себе си виждаше непозната жена. Не можеше да разпознае онази тиха и удобна снаха, която десет години беше преглъщала грубостите на сина ѝ и прищевките на дъщеря ѝ. Мария стана от масата и остави банкнота за чая. На тръгване се обърна и добави тихо:
— Поздравете Александър от мен. И му кажете, че аз пак ще печеля. Само че вече не за него.
Мина месец. Навън ситен студен дъжд се сипеше безспирно и почукваше по корниза на старата дървена къща край езерото. Мария седеше в кресло, загърната с одеяло, и препрочиташе новината на екрана на лаптопа. Една информационна агенция беше публикувала кратко съобщение: „Бившият управител на ООД „ВитСтрой“ Александър Волков е осъден от съда на три години лишаване от свобода условно и глоба в размер на 100 000 лв. за укриване на данъци. Майка му, вписана като номинален ръководител, получава отлагане на изпълнението на наказанието поради здравословното си състояние. Апартаментът, придобит със средства от престъпна дейност, е отнет в полза на държавата.“
Мария се облегна назад и затвори очи. Пред нея като откъси от филм преминаха последните седмици — изтощителните разпити, на които беше отговаряла спокойно, ясно и обмислено; очните ставки, при които Александър нито веднъж не посмя да я погледне в лицето; съдебната зала, където тя застана като свидетел на обвинението. Адвокатът, нает с парите от продажбата на стария ѝ автомобил, беше изградил безупречна защита за самата нея. Съдът отчете активното ѝ съдействие за разкриване на престъплението и призна разкаянието ѝ. Тя беше освободена от наказателна отговорност. Напусна залата свободна.
Виолета така и не стигна до подсъдимата скамейка. В последния момент Мария промени показанията си и заяви пред разследващия, че сестрата на мъжа ѝ не е знаела откъде идват парите и е изпълнявала указанията на брат си. Пожалиха я. Ограничиха се с подписка да не напуска страната и с отнемане на апартамента. Мария много добре знаеше защо го прави. Затворът щеше да лиши детето на Виолета от майка, а момченцето нямаше никаква вина. Но животът без ново жилище, без положението на обожавана сестра и без постоянната финансова подкрепа на брат ѝ се оказа за Виолета по-тежко наказание от всяка присъда. Жената, свикнала да получава всичко лесно и да върви с високо вдигната глава, остана сама — с малко дете на ръце и с петно на съучастница в престъпна схема.
Диамантеният медальон се върна при Мария седмица след обиска. Намерили го сред вещите, иззети от Виолета, а принадлежността му беше доказана по стара снимка, на която майката на Мария го закопчаваше на шията ѝ в деня на дипломирането. Разследващият лично ѝ подаде малката кадифена кутийка. Мария сложи украшението и повече не го свали.
Телефонът ѝ иззвъня. Номерът беше непознат, но тя почти не се съмняваше кой стои отсреща. Вдигна и до ухото ѝ достигна глух, чужд глас.
— Благодаря ти, че не прати Виолета в затвора.
— Не исках детето ѝ да остане без майка. За разлика от теб — отвърна Мария спокойно.
— Ти съсипа всичко — каза Александър с горчивина. — Бизнеса, семейството, живота ми.
— Твоят живот се срути в онази вечер, когато реши, че аз съм нищо — произнесе Мария. — Не съм разрушила нищо. Просто спрях да градя вместо теб. Сбогом, Сашо. В новия си живот се опитай да не крадеш.
Тя прекъсна разговора и блокира номера. Навън вятърът разрошваше повърхността на езерото на дребни вълни. Мария допи чая си, стана от креслото и се приближи до масата, където лаптопът още светеше. На екрана беше отворена страницата на НАП. Тя тъкмо беше регистрирала нова фирма — малка, честна и изцяло нейна. Засега в нея фигурираше само един човек.
Но Мария знаеше, че с времето ще наеме млади момичета, на които някой трябва да даде шанс. Щеше да изгради бизнес, който няма да се крие в черни таблици, тайни сметки и чужди имена. Усмихна се, докосна медальона на шията си и отвори нова разплащателна сметка. От самото начало. На чисто. С празен лист пред себе си — и с пълната увереност, че този път той ще остане бял.