— Какво?
— Палтото, Виолета. Съблечи го. Мое е. Все още нищо не ти е дадено.
— О, моля ти се! — Виолета театрално смъкна палтото и го захвърли върху леглото, сякаш правеше огромна услуга. После веднага се наведе над чекмеджетата с бижута и започна да рови вътре без капка притеснение. — Я да видим… а това пък какво е?
Между пръстите ѝ се озова малка кутийка, облечена в тъмно кадифе. Вътре лежеше стар златен медальон с дребни диамантени камъчета — единствената скъпоценност, останала на Мария от покойната ѝ майка. Виолета повдигна капачето и погледът ѝ веднага се промени. В очите ѝ проблесна алчен, почти хищен блясък.
— Колко е сладко… Истински ли са камъните? — проточи тя и вече вадеше украшението. — Знаеш ли какво, ще си го взема. Какво толкова се стискаш? Да не ти е жал? Нали вече сме едно семейство. Сашко каза, че ти ще разбереш.
— Върни го на мястото му — гласът на Мария прозвуча по-ниско, по-студено и твърдо.
— Айде сега, не драматизирай — Виолета вече закопчаваше тънката верижка около шията си. — Ще кажеш на Сашко, че си го загубила. Или че аз съм го поискала. Той ще ми разреши, ти го познаваш. Мене ме обича най-много.
Мария пристъпи към нея. Само за миг Виолета реши, че ще получи шамар, и инстинктивно се дръпна назад. Но Мария не я удари. Протегна ръка, хвана медальона и го издърпа от врата ѝ. Тънката верижка иззвънтя рязко и се скъса. Виолета изпищя.
— Ти нормална ли си?! Какво правиш, побъркана такава?! Ще кажа на Сашко как се държиш с мен!
— Кажи му — отвърна Мария, стискайки медальона в юмрука си. — А сега си вземи нещата и си тръгни. Ако си забравила, ще ти припомня: вече имаш собствен апартамент, платен от моя джоб. Отивай там.
— И ще отида! — изписка Виолета и грабна палтото от леглото. — А дрехите си ги вземам. Ти сама каза, че мога да взема каквото поискам!
— Вземай. Носи ги, докато можеш. Преди съдебните изпълнители да ги опишат.
Виолета вече беше в коридора, когато последните думи я накараха да застине за секунда. Но не им обърна внимание. Само изсумтя презрително и тресна входната врата с такава сила, че от касата се посипа прах и стара мазилка.
Мария остана сама в спалнята. Дълго гледа скъсаната верижка в дланта си. После внимателно прибра медальона обратно в кутийката, заключи я в сейфа и се върна при лаптопа. По лицето ѝ не можеше да се прочете нищо. Чакаше да стане десет.
По същото време на четвъртия етаж в бизнес сградата, където се помещаваше строителната фирма „АлексСтрой“, работният ден вървеше с обичайния си шум. Мениджърите звъняха на клиенти, техническият ръководител докладваше за забавени доставки, секретарката разнасяше кафе по кабинетите. Александър Волков седеше в просторния си офис с панорамни прозорци и скъпа кожена облицовка по стените и се чувстваше като човек, който е спечелил всичко.
Предната вечер според него беше минала безупречно. Сестра му бе доволна, жена му — поставена на място, а истерии не последваха. Мария беше преглътнала унижението, както винаги го беше правила. Той беше сигурен, че тя ще поседи ден-два с обидено изражение, после пак ще включи счетоводната си машина и ще продължи да му носи пари. Така беше било досега. Така щеше да бъде и занапред.
Александър се облегна назад в креслото, доволно се протегна и набра номера на Виолета.
— Е, сестричке, как е новата придобивка?
— Сашо, на твоята идиотка малко ѝ остана да ѝ извадя очите! — изригна гласът ѝ в слушалката. — Представяш ли си, хвърли ми се заради някаква дрънкулка! Кажи ѝ да си знае мястото!
— Спокойно, Виолета, ще се оправя с нея. Довечера ще мина. Ще ѝ мине. На нея винаги ѝ минава.
Той затвори и се усмихна самодоволно. Точно в десет имаше намерение да започне среща с юриста по нов търг. Но в девет и петдесет и осем на вратата се почука по начин, по който никой от подчинените му, нито куриерите, никога не почукваха. След миг тя се отвори, без някой да чака покана.
В кабинета влязоха шестима мъже в цивилни дрехи. Един от тях — висок, със сива коса и сиво палто — безмълвно показа служебна карта. Икономическа полиция. Зад него се виждаха двама яки мъже с маски и камуфлажни якета. Следствени служители.
— Александър Волков? — попита сивокосият, макар че очевидно знаеше отговора.
— Аз съм. Какво става? — Александър се опита да придаде на гласа си възмутено учудване, но в гърдите му вече се беше настанил лепкав студ.
— Срещу вашата фирма се извършва проверка за укриване на данъци в особено големи размери — каза мъжът спокойно. — Ето постановлението за претърсване и изземване на документи. Моля всички служители да останат по местата си и да изключат мобилните си телефони.
— Какви данъци?! — Александър скочи от креслото. — Вие луди ли сте? Веднага се обаждам на адвоката си!
— Ще се обадите — отвърна сивокосият невъзмутимо. — Но след като приключим. А ще започнем от вашия сейф. Бъдете така добър да го отворите доброволно. В противен случай ще го отворим ние.
Александър стоеше като закован и гледаше как оперативните служители методично разпарчетосват реда в кабинета му. Издърпваха чекмеджета, отваряха шкафове, стигнаха до сървърната стойка, изземаха папки с договори, твърди дискове и класьори. В приемната секретарката тихо хлипаше. Мениджърите се споглеждаха, но никой не смееше да каже дума.
А в главата на Александър трескаво се въртеше един-единствен въпрос: кой? Кой го беше предал? Конкурент? Обиден съдружник? Някой от старите подизпълнители? Мисълта за Мария се появи за миг и веднага беше отхвърлена. Той не вярваше, че тя е способна на такова предателство. За него тя беше тиха мишка, която се страхува дори да писне.
— Къде е главният ви счетоводител? — попита сивокосият, докато прелистваше учредителните документи, намерени в сейфа.
— Тя… болна е — изстиска Александър.
— Интересно съвпадение — каза мъжът. — Точно от нея получихме заявление. С подробно описание на всички схеми и с приложени доказателства. Знаехте ли, че съпругата ви е водила паралелно счетоводство?
В този момент нещо в главата на Александър сякаш се пречупи. Той отвори уста, за да каже нещо, но от нея не излезе звук. Сивокосият само кимна удовлетворено и продължи работата си.
Претърсването продължи четири часа. Когато служителите си тръгнаха, отнасяйки три кашона с документи и два сървъра, Александър се отпусна направо на пода насред разхвърляния кабинет и впери поглед в стената. Телефонът му звънеше непрекъснато, но той не вдигаше. Знаеше, че е Виолета. И все още нямаше представа какво да ѝ каже.
След около час все пак набра сестра си. Гласът му трепереше едновременно от ярост и страх.
— Виолета, имаме огромни проблеми. В офиса направиха обиск. Мария ни е предала на полицията.
— Какво?! — изписка тя в слушалката. — Как така ни е предала? Ти нали ми казваше, че всичко е уредено!
— Беше уредено, докато тя си мълчеше! — изсъска Александър. — Тя знаеше всяка операция, Виолета. Всяка една! Разбираш ли, че и твоята фирмичка, през която минаваше част от кеша, ще излезе наяве? Ти там се водиш получател. Това е съучастие. Може да получиш същата присъда като мен.
— Каква присъда?! — гласът на Виолета премина в писък. — Ти ми обеща, че не рискувам нищо! Каза ми: „Подпиши документите, ще получиш парите и това е.“ Сашо, аз имам малко дете!
— И аз вече имам проблеми, Виолета! — изрева той. — Апартаментът ти най-вероятно ще бъде запориран. Той е купен със средства, придобити по престъпен начин.