Мария не беше просто счетоводителка. Тя бе човекът, който бе проектирал цялата скрита страна на бизнеса — онази, която Александър с такава самоувереност приписваше единствено на собствения си гений. Всяка схема, всяко прехвърляне, всяка операция, всеки подпис върху банкови документи, които той слагаше, без дори да чете — всичко беше събрано тук. Мария прехвърли набързо обобщените суми. За три години извън официалния оборот бяха минали почти четиридесет и два милиона лева.
Член 255 от Наказателния кодекс — укриване на данъчни задължения в особено големи размери. До шест години лишаване от свобода. И отговорност нямаше да носи само онзи, който бе подписвал декларациите, а и човекът, давал разпорежданията. Александър все забравяше, че някои от нарежданията си бе имал неблагоразумието да остави като гласови съобщения.
Тя прехвърли архива върху две криптирани флашки. Едната пъхна в джоба на старо палто, забутано в дъното на гардероба — дреха, която не беше обличала от три зими. Другата скри зад малката икона на света Петка, поставена на етажерката в антрето. Това беше единственият предмет в дома, до който Александър никога не посягаше, воден от суеверен страх. После Мария се върна на масата, взе телефона си и потърси в указателя име, което не беше отваряла от години: Димитър Петров Сомов.
Той бе бившият началник на Александър — човекът, когото мъжът ѝ бе измамил още в началото на кариерата си, като му бе отмъкнал голям клиент и го бе изложил пред целия град. Тогава Сомов едва не бе фалирал, но бе успял да се изправи на крака. Сега притежаваше конкурентна строителна фирма, която на всеки търг дишаше във врата на „ВитСтрой“. Мария знаеше отлично: Димитър Петров отдавна имаше лична, дълбока и незараснала обида към съпруга ѝ.
Тя му позвъни точно в единайсет вечерта, макар да си даваше сметка, че възрастният човек може вече да спи. Сомов обаче вдигна още след второто позвъняване. Гласът му прозвуча едновременно бодро и предпазливо.
— Димитър Петров, обажда се Мария Волкова, бившата счетоводителка на вашия бивш служител — каза тя с равен тон. — Извинявам се за късния час, но имам предложение, което едва ли ще поискате да отхвърлите.
— Мария? Жената на Сашко? — в гласа му се прокрадна изненада. — Какво е станало? Да не те е изхвърлил посред нощ?
— По-лошо — отвърна тя. — Купи апартамент на сестра си за осем милиона лева. Пари, които аз събирах шест години. После ми заяви, че не съм никоя и че фирмата се води на майка му. Само че забрави нещо — аз знам всичко. Абсолютно всичко. За последните три години. Четиридесет и два милиона лева, минали извън касата. Искате ли да разберете как точно ви изпревари на онзи търг преди две години? Имам всички схеми, всички банкови данни, всички гласови съобщения, в които той дава преки указания. Искам справедливост. Готова съм да ви предам материалите безплатно. Но при едно условие.
— Какво условие? — Сомов вече не се опитваше да прикрие интереса си.
— Утре в десет сутринта в офиса му трябва да влязат хора с маски. Не данъчни служители на любезна проверка, а истинска оперативна акция. Знам, че имате връзки в икономическа полиция. Кажете им, че има заявител, готов да даде показания и да предостави документи. Нека дойдат със заповед за обиск.
От другата страна настъпи тишина. Мария чуваше тежкото дишане на Сомов, докато той осмисляше казаното.
— Мария, даваш ли си сметка, че и ти си подписвала? — произнесе той бавно, вече съвсем сериозно. — Ти си била вътре в тези операции. Ако започнат да ровят надълбоко, и ти можеш да се окажеш обвиняема.
— Знам — отговори тя. — Но разполагам със записи на неговите нареждания. Готова съм да съдействам на разследването, за да бъда третирана като свидетел, а не като съучастник. Адвокатът ми казва, че е възможно. Още повече че аз не съм получавала незаконни печалби. Осемте милиона, които той ми открадна, бяха по личната ми сметка и са натрупани от официалната ми заплата. Мога да докажа произхода им. Той обаче няма как да докаже своята част.
Сомов се закашля, а после изведнъж се изсмя кратко и сухо.
— Ех, каква змия си е отгледал на гърдите… Добре. Изпрати ми на пощата кратко обобщение — суми, дати, номера на сметки. Още тази нощ ще подготвя моите хора. Утре в десет нула-нула съпругът ти ще има утро, което няма да забрави.
Мария прекъсна разговора и изпрати криптирания имейл. След това стана, отиде до огледалото в антрето и се вгледа в отражението си. Срещу нея стоеше уморена жена с тъмни кръгове под очите и стегнат кок. Александър често казваше, че се е превърнала в сива мишка. Грешеше. Мишките се крият в дупките си и треперят. Тя беше плъх — умен, злопаметен и опасен, когато го притиснат в ъгъла. Усмихна се на собственото си отражение и произнесе на глас:
— Още ще печелиш, Сашко. Само че за затворническа чорба.
Следващата сутрин започна с посещение, което Мария очакваше и за което вътрешно вече беше подготвена. В десет часа, когато Александър трябваше да е в офиса и да води седмичната оперативка, на вратата на апартамента се позвъни. Не кратко и нервно, а с дълга, настойчива трела, която тя разпозна веднага. Така звънеше единствено Виолета.
Мария отвори и видя зълва си в пълния ѝ блясък: яркорозов спортен екип, лъскави устни, тупирана коса, която по неизвестна причина смяташе за модерна, и високомерен поглед, сякаш отработен с часове пред огледалото. В ръцете си Виолета държеше празна пътна чанта.
— Здрасти, сестричке — пропя тя и без покана прекрачи прага. — Помислих си: щом вече нямаш пари за нов апартамент, за какво са ти толкова стари боклуци? При теб е тясно, а аз вече имам къде да подреждам. Я да видя дрешките ти. Нали нямаш нищо против?
Мария се отмести, за да я пропусне в коридора. Не каза нито дума. Само гледаше как Виолета влиза в спалнята така, сякаш домът ѝ принадлежеше, отваря гардероба и започва да разлиства закачалките една след друга.
— О, какво палтенце! — възкликна Виолета, измъквайки норковото палто, което Мария бе купила преди три години с премията си след успешното приключване на голям обект. — Ти май вече не го носиш, а? Поостаряла си за кожа? На мен обаче ще ми стои идеално.
Тя метна палтото върху раменете си и се завъртя пред огледалото. Мария остана на прага със скръстени ръце и мълчеше. Зълва ѝ прие мълчанието за покорство.
— Какво си се умълчала така? — Виолета се извърна към нея и я изгледа присвито. — Обидена ли си? Айде стига. Сашко постъпи правилно. Десет години го дои, време беше да си знаеш мястото. Дете не можа да му родиш, дом не създаде, само си броеше цифричките. А аз съм му кръв. Родна сестра. Още като деца ми обеща, че винаги ще ми помага. А ти коя си? Използван материал. Ще видиш — той още ще си намери нормална жена, която ще му роди наследник.
— Свали палтото — каза спокойно Мария.