Вечерта уж трябваше да бъде топла и празнична. Мария беше подредила масата за двама: печено месо с розмарин, лека салата и бутилка червено вино, която пазеше отдавна за някакъв наистина специален повод. А поводът беше точно такъв — навършваха се десет години от деня, в който тя и съпругът ѝ бяха регистрирали своята строителна фирма. Не я бяха купили готова, не им бе паднала като наследство. Бяха я изправили от нулата, в наета едностайна квартира, където нощем старият компютър бръмчеше без почивка, а върху перваза изстиваше чашата с разтворимо кафе.
Мария още помнеше миризмата на прясна боя в първия им офис. Помнеше и ръцете на Александър, пропити с мирис на нафта след обиколките по строителните обекти. Помнеше как ѝ шепнеше: „Марийче, ще пробием, само ти смятай. Ти си ми умницата. Без теб съм кръгла нула.“
И тя смяташе. Водеше счетоводството, режеше излишните разходи, преговаряше с доставчици, следеше всяка стотинка, която влизаше в бизнеса им и всяка, която излизаше от него. За тези десет години нито веднъж не поиска заплата, по-висока от тази на обикновен служител. Вярваше, че всичко е общо — общ труд, общ дом, общо бъдеще. Тяхното бъдеще. Само че някак неусетно това „общо“ се бе превърнало в „негово“.
Тя приглади кичура коса, който се беше измъкнал край лицето ѝ, погледна часовника и се усмихна. Александър закъсняваше, но напоследък това вече не я изненадваше. Все повтаряше: „Работа, Мария, въртя се като луд, разширяваме се.“ А тя му вярваше. Седеше срещу празния стол и в мислите си отново се връщаше към вчерашния им разговор за жилище. Все още живееха между старите стени на апартамента, който бе останал на Мария от родителите ѝ.
Александър неведнъж беше обещавал, че ще купят собствен дом — просторен, светъл, с голям дрешник и гледка към парк. „Само да затворим този търг — казваше той, — и избирай каквото поискаш. Ако щеш, мезонет.“ Предната вечер ѝ беше подхвърлил, че днес ще донесе изненада. Мария бе решила, че най-сетне става дума за ключове.
Ключалката изщрака в осем и половина. Александър влезе шумно, с букет бели лилии в ръка — цветя, които Мария не понасяше заради тежкия им, сладникав, почти погребален мирис, но никога не му го беше казвала, за да не го обиди. В другата си ръка държеше кожена папка.
Тя се изправи да го посрещне и усети как сърцето ѝ забива по-бързо. Само че Александър не изглеждаше като мъж, който е готов да зарадва жена си с подарък. Изглеждаше като човек, който вече е спечелил спор, но още не е съобщил цената на победата си. Хвърли папката върху масата до предястията, без дори да погледне вечерята, и се отпусна на стола, кръстосвайки крак върху крак.
— Е, Мария, ето ти изненадата — каза той с усмивка, която я жегна неприятно. — Изчистих ти скритите пари. Онова, дето го трупаше за черни дни. До последната стотинка.
Мария застина със салфетка в ръка, без да успее да я остави на масата. Гледаше го и чакаше всеки момент да се разсмее, да каже, че се шегува, а после да извади от джоба си малка кадифена кутийка. Но той не се шегуваше. Отвори папката и плъзна документите към нея.
Беше договор за покупко-продажба на апартамент в нов жилищен комплекс в покрайнините на града. В графата „Купувач“ стоеше името на сестра му — Виолета.
— Алекс, това трябва да е някаква грешка — произнесе тихо Мария, докато пръстите ѝ започваха да изтръпват. — Там имаше сто и шейсет хиляди лева. Събирахме ги шест години. От моите заплати, от твоите обекти. Аз при зъболекар понякога отказвах допълнителна упойка, за да спестя. Ти казваше, че това са парите за нашия дом.
— Виолета роди, на нея ѝ е по-належащо — отсече Александър и посегна към чашата с вино, която тя беше наляла за двамата. — Сама е с момчето. А ние с теб сме си уредени. Ти си умна жена, Мария, пак ще изкараш. Какво си се размечтала толкова? Дом искала. Като има пари — ще има дом. Засега Виолета ще поживее като хората. Заслужила го е.
— Заслужила го е? — Мария чу собствения си глас така, сякаш говореше друга жена някъде далеч. — Тя през живота си един ден не е работила. Миналата година ѝ купи кола. После ѝ плати почивка на море. Сега и апартамент. С пари, които двамата с теб сме изкарали. Не ти ли се струва, че нещо бъркаш?
— Аз ли бъркам? — Александър се наведе напред, а усмивката му стана твърда, почти животинска. — Ти, скъпа, си тази, която не си знае мястото. Фирмата е на името на майка ми. Аз съм управителят. А ти си наета счетоводителка, която си получава заплатата и няма право да си пъха носа в моите решения. Забравила си докъде се простират правата ти. Ако искаш и занапред да живееш на мой гръб — стой мирно и се усмихвай. Ако не ти харесва — вратата е отворена. Само си дай сметка за едно: без мен си никоя. На кого му трябва жена на трийсет и осем, без мъж до себе си и с няколко лева по картата?
Той изпи виното на един дъх, стана и захвърли салфетката направо в салатата. Мария остана до масата, вперила поглед в разпилените документи, в набития шрифт на името на зълва си, в капките червено вино, които бяха опръскали белия лист. Не заплака. Нещо вътре в нея се скъса и падна надолу — студено, тежко, като камък в стомаха.
Александър взе сакото си от закачалката и се обърна на прага.
— Отивам при Виолета да полеем новия апартамент. А ти се проветри малко, помисли си за поведението. И без глупости. Нали си умна жена.
Вратата хлопна след него.
Мария остана сама. Бавно се отпусна на стола и около десет минути не помръдна, загледана в една точка. После стана, взе телефона си и видя ново съобщение. Виолета беше изпратила снимка: пухкавата ѝ ръка с ярък маникюр стискаше връзка ключове пред чисто нова входна врата. Отдолу пишеше: „Благодаря за подаръчето, сестричке.“
Мария остави телефона и се приближи до прозореца. Навън жълтите улични лампи светеха, редки коли натискаха клаксони, градът си живееше по обичайния начин. Никой не подозираше, че точно в този миг една жена преставаше да бъде просто търпелива съпруга.
Тя не отиде в спалнята. Не започна да звъни на приятелки, за да се оплаква от съдбата си. Не падна на колене и не избухна в ридания. Вместо това Мария влезе в килера, където зад стари кутии с обувки стоеше малък сейф. Александър отдавна беше забравил за него, убеден, че вътре се пазят единствено старите ѝ дневници.
Мария набра кода — датата на сватбата им, която Александър нямаше да си спомни дори с опрян пистолет в слепоочието — и извади лаптоп.
Малък сив лаптоп с угаснал екран, водещ се отписан като ненужен. Александър го беше виждал веднъж и я беше попитал: „Защо се занимаваш с тая развалина, нали имаме нови?“ Тогава тя само беше отвърнала: „Свикнала съм, удобен ми е.“ Той бе свил рамене и веднага бе забравил. Винаги забравяше всичко, което не му беше интересно.
Мария отвори лаптопа, въведе паролата и влезе в база данни, която не съществуваше на сървърите на фирмата. Там се пазеше истинското счетоводство за последните три години. Не онова, което се подаваше към НАП с изгладени числа и скромни печалби, а реалното. Таблици, фактури, ведомости, контакти на посредници за кешови схеми и данни на фирми еднодневки, през които бяха превъртани десетки милиони левове.