Стефка Живкова притисна длани към гърдите си, сякаш всеки момент щеше да припадне.
— Теодоре, чуваш ли я? — простена тя театрално. — Натяква ми парче хляб! Аз ѝ дадох дом, а тя ми размахва някакъв ремонт! Понеже вече има бизнес, значи е голяма госпожа, велика бизнесдама! А ние сме прости заводски хора, така ли?
— Мамо, стига вече — обади се най-после Теодор. Остави чашата на масата и погледна към жена си. — Ралице, защо трябва да го обръщаш на скандал? Тя просто попита. Ти винаги приемаш всичко на нож. Ако искаш, аз ще се извиня вместо теб.
— Ще се извиниш вместо мен? — повтори Ралица, а в гърдите ѝ нещо тънко и остро се опъна до скъсване. — За какво точно, Теодоре? За това, че майка ти ме нарече сергиджийка? Че смята моите пари за ваши? Или че зад гърба ми обяснява как съм ви гледала отвисоко?
— Ти изобщо не ме разбра! — изпищя Стефка Живкова. — Аз винаги съм била с добро към теб, а ти…
— Миналия месец дойдох при вас — прекъсна я Ралица и за първи път от началото на разговора повиши глас. — Когато във вилата ви в Мездра се беше спукала тръба. Спомняте ли си? Оставих трима клиенти, качих се в колата и тръгнах, защото ми плачехте по телефона, че Теодор е на работа, а водата ви залива. Намерих аварийна група, платих им за спешно посещение, купих нова помпа за триста и шейсет лева и стоях три часа до колене в ледена вода, докато сменяха тръбата. Това помните ли го, госпожо Живкова?
Лицето на свекървата потъмня от гняв.
— Да не съм те молила? — изкрещя тя. — Ти сама се довлече! Никой не те е викал! А помпата беше най-евтината, видях в интернет — имаше два пъти по-скъпи! И сега ще ми броиш добрините си, сякаш до гроб трябва да ти бъда длъжна!
Ралица се засмя. Смехът ѝ излезе рязък, нервен, почти чужд за самата нея.
— Най-евтината? — каза тя. — Това беше италианска помпа, една от най-добрите в този клас. Но не парите са важни. Важното е, че аз ви помагам постоянно. Всеки месец. Веднъж с пари, друг път с храна, трети път с техника. Когато бяхте болна, ви носех лекарства. Когато ви трябваше телефон, дадох ви моя, макар че почти не беше ползван. А когато Теодор нямаше пари за рождения ви ден, аз купих онази шуба, за която говорехте три години. И нито веднъж — нито един-единствен път — не чух от вас едно нормално човешко „благодаря“.
В кухнята настъпи такава тишина, че дори шумът на чайника сякаш изчезна.
— Шубата… — прошепна Стефка Живкова, но веднага се окопити. — Какво за шубата? Подаръкът си е подарък, не е монета за разплащане! Мислиш, че щом имаш пари, можеш да купиш всички ли? Моето уважение? Любовта на сина ми? Та ти без него си никоя! Каква си ти изобщо? Момиче от някаква забравена дупка, дошло да превзема Сливен! Майка ти — учителка в провинциално училище, баща ти — пияница, зарязал семейството! Какво се правиш на нещо повече?
Това вече беше удар под кръста. Премерен, точен, нанесен от човек, който познава най-болните ти места. Защото някога, в момент на доверие, Ралица сама беше разказала на свекърва си за детството си, вярвайки, че срещу нея стои почти близък човек.
Пред очите ѝ притъмня. Тя се хвана за ръба на масата, за да не залитне.
— Замълчете — произнесе много тихо. — Замълчете веднага.
— Защо? Истината ли боли? — Стефка Живкова вече не можеше да се спре. Думите ѝ се отприщиха като тежък камион без спирачки. — Да не мислиш, че не знам защо се омъжи за Теодор? Трябваше ти адресна регистрация в Сливен! Трябваше ти апартамент! Използва сина ми!
— Мамо, спри! — извика внезапно Теодор. Беше пребледнял, по челото му изби пот. — Чуваш ли се какво говориш?
— Ти пък изобщо мълчи! — сряза го майка му. — Тя те завъртя около пръста си, а ти си доволен! Седиш под чехъл като парцал!
Ралица се изправи. В слепоочията ѝ пулсираше, но когато заговори, гласът ѝ беше почти равен. Студен. Такъв глас не моли — той произнася присъда.
— Стефка Живкова, първо: адресната ми регистрация в Сливен беше факт три години преди изобщо да срещна сина ви. Купих си стая в общо жилище със собствени пари, изкарани на три места. Второ: когато се омъжих за Теодор, той живееше в този апартамент, който приличаше на склад с тапети от седемдесетте и евтини мебели. Аз го превърнах в дом. И трето — никога повече не посягайте към паметта на баща ми.