— Баща ми никога не е бил пияница. Почина от рак на белите дробове, след години работа в опасно производство. Бях на дванадесет. И няма да позволя на никого да хвърля кал върху името му.
После се обърна към съпруга си. Теодор стоеше със сведена глава, точно като ученик, хванат в някаква жалка пакост.
— А ти? — попита го тя. — Ти няма ли да кажеш нещо? Майка ти току-що обиди родителите ми. Семейството ми. Мен. Ще си мълчиш ли? На нейна страна ли си?
Теодор вдигна очи. В тях имаше такава умора и отчаяние, че за миг Ралица почти го съжали. Само за миг.
— Ралице, ти я знаеш мама — измънка той. — Не го каза от злоба. Просто избухна. Възрастна е вече. Защо се връзваш като дете на всяка дума? Казала е глупост, случва се на всеки.
— Казала глупост — повтори Ралица тихо. — Тя години наред ме смачква бавно и последователно, а ти го наричаш „глупост“. Зад гърба ми обсъжда как да се разпорежда с парите ми, а според теб „на всеки се случва“. Тъпче мен и паметта на родителите ми, а ти очакваш да не се обиждам.
— И какво искаш от мен, да се сбия с нея ли?! — гласът на Теодор изведнъж се вдигна, но в този вик нямаше сила, а само безпомощност. И точно тогава Ралица разбра всичко докрай. — Да я изгоня ли?! Това е майка ми, разбираш ли? Майка ми!
— А аз съм жена ти — отвърна тя. — Аз съм твоето семейство вече дванадесет години. Само че ти, изглежда, така и не си го проумял.
Без да чака повече, Ралица се обърна и излезе от кухнята. Влезе в спалнята, дръпна от най-горния рафт на гардероба малка пътна чанта и започна да хвърля вътре дрехи. Пръстите ѝ трепереха толкова силно, че блузите се изплъзваха от ръцете ѝ.
След минута Теодор се появи на прага.
— Какво правиш? — попита той уплашено.
— Събирам си багажа. Засега ще остана при Невена.
— Ралице, не върши глупости! Заради една обикновена кавга ли ще си тръгваш? Или искаш да си вдигнеш цената? Мама вече съжалява, сигурен съм!
От коридора веднага се чу гласът на Стефка Живкова:
— Нека върви! Да се маха накъдето ѝ видят очите! Булки колкото щеш ще намерим, и по-добри сме виждали! Голяма принцеса се извъди!
Ралица се усмихна криво и пусна несесера си в чантата.
— Чуваш ли? — попита тя мъжа си. — Майка ти не съжалява. Изобщо не ѝ пука. А май и на теб не ти пука особено. За теб е важно всичко да си остане както досега. Тя да идва, когато ѝ скимне, да си избърсва обувките в мен, а ти да се правиш, че нищо не се е случило. Аз да мълча, да се усмихвам и да продължавам да плащам.
— Добре, нека го обсъдим утре! — Теодор посегна да ѝ вземе чантата. — Сега си под влияние на емоциите, ще кажеш неща, за които после ще съжаляваш!
Ралица дръпна ципа с рязко движение и за малко не защипа пръстите му.
— Дванадесет години — каза тя, без да откъсва поглед от него. — Дванадесет години се надявах на нещо. А ти през цялото време просто седеше отстрани и чакаше аз и майка ти някак сами да се оправим. Ти не си съпруг. Ти си наемател. Човек, който живее с мен под един покрив и ползва заплатата ми.
— Не е вярно! — извика той. — Обичам те! Знаеш го!
— Обичаш ме? — Ралица облече палтото си и го погледна студено. — Тогава защо нито веднъж не каза на майка си: „Спри, това е жена ми, благодарен съм ѝ“? Защо не ѝ обясни, че аз плащам кредита, докато ти пазиш своята заплата за себе си? Защо не ѝ каза, че аз я карам по лекари и аз купувам скъпите ѝ лекарства, когато пенсията не стига? Защо ѝ позволяваше всеки път да ме нарича „търгашка“ и „натрапница“, а после същата вечер ти искаше пари от мен за бензин?
Теодор не отговори. Устата му се отваряше и затваряше без звук, като на риба, изхвърлена на сухо.
— Точно така — каза Ралица. — Нямаш какво да кажеш.
Тя грабна чантата и тръгна към входната врата. На прага обаче се обърна към свекърва си. Стефка Живкова стоеше до кухнята със скръстени ръце и лице на човек, който вече празнува победата си.
— Е, какво чакаш? — подхвърли тя с насмешка. — Тръгваш ли? Прав ти път. Само да знаеш: апартаментът е наш. Ако се върнеш, ще живееш по нашите правила.
Ралица я изгледа продължително, внимателно, сякаш я виждаше за първи път. После премести очи към Теодор.
— Знаеш ли, Теодоре — произнесе тя спокойно, почти делово, — аз наистина си тръгвам. Но не временно. Ще подам молба за развод. И не се тревожете, към вашия апартамент нямам никакви претенции. Слава богу, имам свой. Същия, който купих миналата година, докато вие тук крояхте планове как по-ловко да ме оскубете.
Лицето на Стефка Живкова се промени за миг. Такъв обрат очевидно изобщо не беше предвидила.
— Какъв апартамент? — попита тя рязко.