— Моля ти се, Ралице, какви петдесет хиляди? Поглеждала ли си им отчетите, виждала ли си им приходите? — гласът на свекърва ѝ, Стефка Живкова, проряза вечерната тишина в кухнята като остър нож. Ралица застина в коридора, без дори да успее да събуе и втората си обувка. — Тая твоя снаха сигурно тайно си е купила вила в Кипър, докато вие тук карате на макарони. Казвам ти, тя изобщо не ни брои за хора.
Ралица стоеше неподвижно, притиснала торбата с покупки към гърдите си. Диетични сухари, нискомаслена извара, пресни подправки — обичайният комплект за семейна вечеря. В торбата имаше и кутия скъпи бонбони за Стефка Живкова, които Ралица всеки път вземаше уж „просто така, за чая“, понеже знаеше колко много свекърва ѝ ги обича. Сега тази кутия, купена с искрено желание да я зарадва, ѝ се стори като нелепа милостиня.
В кухнята настъпи кратко мълчание. Чу се само звънтенето на лъжичка в ръба на чашата. Теодор, мъжът ѝ, нервно разбъркваше захарта. Винаги правеше така, когато майка му подхващаше любимата си песен.
— Мамо, стига вече — обади се най-после Теодор с уморен, но никак не твърд глас. Така не спираш някого, а само го молиш да говори по-тихо. — Каква вила? Тя работи като луда вече десет години. Ако е изкарала нещо, сама си го е изкарала.
— Сама! — изсумтя Стефка Живкова. — А ти на кого си скъсваш гърба по строежите? Ти си инженер, сине! А тя каква е? Търговка! Дошла е на готово, без пръста си да мръдне. Седи си в салона, пили нокти, а ти след нея обираш трохите.
Ралица затвори очи за миг. Значи така изглеждаха нещата отстрани. Десетте години, в които от нищото бе създала верига салони за красота, започвайки от нает малък сутерен, се свеждаха до „пили нокти“. А съпругът ѝ, който вече дванадесет години заемаше една и съща длъжност в архитектурно бюро със стабилна заплата от около хиляда и четиристотин лева, бил човекът, който „си къса гърба“.
Тя рязко хлопна входната врата, достатъчно силно, за да стане ясно, че се е прибрала.
— Вкъщи съм — каза високо и мина към дневната, без да погледне към кухнята. — Някой ще вечеря ли?
Стефка Живкова веднага изплува от кухнята. Едра, представителна, с висока прическа, която я правеше да прилича на пенсионирана оперна прима. Разпери театрално ръце и възкликна:
— Ох, Ралице, ние тъкмо за теб говорехме! Хвалех те. Казвах на Теодор какъв късмет е извадил с жена си. И хубава, и умна, и добре печелиш.
Ралица я погледна право в светлите, леко изпъкнали очи. На дъното им се размътваше нещо тъмно и лепкаво. Не беше любов. Дори омраза не беше. Беше завист.
— Благодаря, Стефке Живкова — отвърна тя сухо и влезе в кухнята. — Уморена съм, така че да минем без преструвки. Чух какво казвахте.
Теодор стоеше до прозореца с чашата в ръка. Изражението му беше на човек, който отчаяно иска да се намира някъде много далеч. В Антарктида например. Или в мина.
— И какво точно си чула? — попита свекърва ѝ предизвикателно, мигновено сменяйки тактиката.
— За вилата в Кипър — Ралица започна да подрежда продуктите върху масата. Движенията ѝ бяха овладени, но пръстите ѝ леко трепереха от напрежение. — За макароните. И за това, че не ви смятам за хора.
— А да не би да не е вярно? — Стефка Живкова сложи ръце на кръста.
Точно това беше моментът, в който всичко можеше да се пречупи. Само преди секунда думите можеха да бъдат обърнати на глупава шега, на някакво „Ох, не това имах предвид“. Ралица изчака. После погледна към Теодор. Той мълчеше. Взираше се в чашата си така, сякаш вътре имаше поне карта на заровено съкровище.
— Кое не е вярно? — попита тя тихо.
— Всичко! Мислиш се за нещо повече ли? Реши, че щом имаш повече пари, вече си царица? А това, че ние с бащата на Теодор цял живот сме се трепали във фабриката, за да му купим апартамент, удобно ли го забрави? Къде щяхте да живеете сега, ако не бяхме ние?
Ралица се обърна с лице към нея. Бавно, много бавно — като свита пружина, която се изправя под строг контрол.
— Не съм забравила, Стефке Живкова. Този апартамент го купихте вие и Атанас Симеонов. И аз бях безкрайно благодарна за това. Затова, когато преди пет години правихме основен ремонт, вложих всичките си спестявания — тридесет хиляди лева. Превърнах старото жилище с бабешкия му ремонт в нормален, съвременен дом. Тогава ми казахте „благодаря“ и още на следващия ден го забравихте. А кредита за ремонта изплатих за две години. Сама. Без ваша помощ.
Стефка Живкова онемя за миг. Не беше свикнала някой да ѝ възразява. В нейното семейство отдавна действаше простото правило: „Мама каза — всички се съгласиха.“ Теодор продължаваше да мълчи.
— А, значи така вече ми говориш! — изсъска свекървата, готова да превърне разговора в сцена.