да ти покажа кой е господарят вкъщи.
– Ясно.
– Преди не си давах сметка колко грозно звучи това.
– Защото си бил сигурен, че аз така или иначе ще поема всичко.
– Вероятно.
Този път Орлин не започна да се оправдава. За Елена това беше странно, почти непривично.
– Какво трябва да направя? – попита той.
– Не за мен. За нас.
– Добре. Какво да направя за нас?
Елена взе тетрадката, в която записваше домашните разходи, и я отвори на страницата със задължителните плащания.
– Да върнеш своята част в общата сметка. Не е нужно наведнъж, ако не можеш. Но да бъде с ясни суми и срокове. Повече да не превеждаш големи пари на когото и да било, без да говориш с мен. И да участваш в домакинството.
– И в готвенето ли?
– Да.
– Всеки ден?
– Ще се редуваме. Или ще готвим предварително заедно.
Орлин хвърли поглед към малката синя тенджера.
– В нея развалих макароните.
– Защото сипа прекалено много.
– Мислех, че ще се съберат.
– В голямата тенджера щяха.
– Ти скри ли я?
– Не. Стои отзад в шкафа. Просто ти взе първата, която ти попадна.
Елена отвори шкафа, извади голямата стоманена тенджера и я сложи до синята. Орлин прокара длан по капака ѝ.
– Какво ще готвим?
– Бях решила да си направя зеленчукова супа.
– Ако купя пиле, може ли да сварим за двама?
– Може.
Той извади телефона си и провери колко пари са му останали.
– Няма да ми стигнат за всичко.
– Колко имаш?
– Шестнайсет лева.
– За пиле и хляб ще стигнат. Картофи и лук имам. Но покупките ги делим наполовина.
– Запиши ми го като дълг.
– Ще го запиша.
Орлин отиде пеша до магазина. Върна се с пиле и хляб, а касовата бележка остави на масата, без Елена да му я поиска.
Готвиха двамата. Тя му показваше кога се обира пяната и в кой момент се добавят зеленчуците. Орлин наряза картофите твърде едро, после седна да ги оправя. На няколко пъти сякаш се канеше да се измъкне към телевизора, но остана до печката.
Супата стана съвсем обикновена, но беше топла. Орлин изяде две купи, а после сам прибра чиниите.
– Утре ще си сложа в кутия – каза той.
– В твоята.
– Разбира се.
От този момент нататък на Орлин му се наложи предварително да мисли какво ще остане за сутринта, какво да вземе за работа и кога трябва да мине през магазина. Научи се да вари овесена каша, да прави омлет и да пече пилешки бутчета. Понякога питаше Елена за съвет. Тя му отговаряше, но не вършеше работата вместо него.
Първото допълнително плащане от извънредната му работа Орлин веднага преведе по общата сметка.
– Двеста лева – съобщи той. – Останалото ще върна, щом взема заплата.
– Добре.
– Няма ли да провериш?
– Получих известие.
Благовеста Колева започна да звъни на сина си почти всяка вечер. Веднъж абсорбаторът бил доставен в грешен размер. Друг път не ѝ достигали пари за свързването на мивката. После старите табуретки изведнъж започнали да изглеждат ужасно на фона на новите кухненски вратички.
Орлин я изслушваше и всеки път отговаряше по един и същи начин:
– Мамо, сега не мога да помогна.
Тя се обиждаше, припомняше му как се е грижила за него, оплакваше се от неблагодарността му. Той не влизаше в спор, но и пари не превеждаше.
Когато кухнята най-после беше монтирана, Благовеста Колева дойде у тях със снимки в телефона.
– Вижте само каква красота – каза тя и започна да прелиства кадрите. – Човек да не повярва, че това е моят апартамент.
– Получило се е хубаво – отвърна Елена.
– Само столовете развалят всичко. Орлине, намерих едни светли, по сто и четирийсет лева единият.
– Купи ги, когато събереш пари.
Свекървата веднага прибра телефона.
– Мислех, че ще ми добавиш.
– Няма да добавя.
– Заради Елена ли?
– Заради това, че и аз имам собствени разходи.
– Преди не говореше така.
– Преди смятах, че Елена е длъжна да плаща всичко, което остава след моите подаръци.
– Тя те е настроила срещу мен.
Орлин поклати глава.
– Не, мамо. Ти сама каза, че трябва да ѝ покажа кой командва вкъщи. След това много неща ми се изясниха.
Благовеста Колева погледна снаха си.
– Значи все пак ти се е оплакала.
– Елена нищо не ми е разказвала. Чух го със собствените си уши.
– Казах го в яда си.
– Каза това, което мислиш.
– И сега ще откажеш помощ на родната си майка?
– Ще помагам, когато наистина има нужда и когато разполагам със свободни пари. Новите столове не са нещо необходимо.
Свекървата поседя още малко, отказа чай и си тръгна недоволна. Орлин я изпрати до вратата, но не промени решението си.
След следващата заплата той седна до Елена в кухнята, отвори банковото приложение и преведе деветстотин лева по общата сметка. После добави и остатъка от дълга.
– Това е – каза. – Върнах всичко.
– Виждам.
– Можем ли вече да живеем както преди?
Елена го гледа известно време, преди да отговори.
– Както преди не искам.
– Не това имах предвид.
– А какво?
– Да живеем нормално. Да купуваме продукти заедно, да готвим заедно. Да не делим всяка опаковка ориз или брашно.
– Можем. Но ще готвим и двамата.
– Съгласен.
– И решенията за големи разходи ще ги вземаме заедно.
– Да.
– Дори ако майка ти настоява да бързаш.
– Точно тогава най-вече.
Елена отвори хладилника. Рафтовете отново бяха пълни, но вече продуктите ги купуваха двамата по предварително написан списък. Орлин не хвърляше в количката каквото му попадне и за първи път наистина забеляза колко струват месото, сиренето, маслото и най-обикновените зеленчуци.
Той извади две стъклени кутии. Едната беше със син капак – неговата, а другата със зелен – на Елена. На котлона стоеше голямата тенджера със задушено месо и картофи, което Орлин беше приготвил почти без подсказване.
– Да ти сложа повече? – попита той.
– Обикновена порция.
– Да добавя ли сос?
– Малко.
Той внимателно разпредели храната в кутиите, затвори капаците и ги постави една до друга.
Някога празната кутия му се беше сторила доказателство, че жена му иска да го накаже. Сега вече разбираше: празна не беше кутията, а представата му за семейството. Беше приемал, че грижата се появява от само себе си, че парите на жена му са винаги на разположение и че готовият обяд е длъжен всяка сутрин да го чака.
Елена не беше станала по-студена към него. Просто беше спряла да прави онова, което той нито забелязваше, нито оценяваше.
Орлин изгаси лампата в кухнята, но след миг се върна, провери котлона и изми тигана, останал след вечерята. Елена стоеше на прага и го наблюдаваше.
– Какво? – попита той.
– Нищо.
– Пак ли не съм го измил както трябва?
– Всичко е наред.
Той избърса ръцете си и взе двете кутии.
– Твоята ще я сложа на долния рафт, за да не я забравиш сутринта.
– Благодаря.
Точно тази проста дума преди най-често изричаше Елена. Сега Орлин се учеше да я казва сам.