– Еленче, здравей – прозвуча гласът ѝ в слушалката. – Орлин ми каза, че в неделя нямало да идваш.
– Няма да идвам.
– А аз си мислех, че ще поседим като семейство. Да полеем новата кухня.
– Имам други планове.
– Какви планове могат да бъдат по-важни от семейството?
– Лични.
От другата страна настъпи кратко мълчание. После Благовеста Колева заговори отново, вече с по-сдържан тон:
– Исках да те помоля да направиш онзи сладкиш с извара. Ще мине съседката, майсторът също ще е тук. Не върви хората да пият само гол чай.
– Направете го вие.
– Фурната ми още не е включена.
– Тогава купете нещо готово.
– Знаеш, че не обичам купешки сладкиши.
– В такъв случай отложете почерпката.
Гласът на свекърва ѝ изстина.
– Елена, не мога да разбера какво става с теб. Орлин постъпи човешки, а ти сега наказваш цялото семейство.
– Не наказвам никого. Просто вече няма да плащам и да обслужвам решения, които са взети зад гърба ми.
– Какво обслужване? Толкова ли е трудно да изпечеш един сладкиш?
– Не е трудно. Но няма да го направя.
– Орлин казва, че дори на него вече не готвиш.
– Нека Орлин сам ви обясни защо.
– Защото е помогнал на майка си!
– Защото е дал парите, предвидени за нашия дом, и е решил, че аз ще покрия липсата.
– Той е дал свои пари.
– Тогава и моите пари са си мои.
– С теб вече не може да се разговаря.
– Значи ще приключим разговора.
Елена затвори. Пръстите ѝ леко трепереха. Не обичаше да говори остро, още по-малко с по-възрастни хора. Няколко минути вървя по-бавно, сякаш чакаше познатото чувство за вина да я настигне. После си спомни празната обща сметка и напрежението постепенно се отдръпна.
До неделя Орлин вече беше обядвал няколко пъти в служебната столова, беше пътувал с автобус и беше купувал само най-обикновени продукти за себе си. Останалите му пари се топяха далеч по-бързо, отколкото бе предполагал.
В неделя сутринта тръгна към майка си. Надяваше се набързо да помогне с изнасянето на старите шкафове, да постои при майсторите и после да хапне. Благовеста Колева винаги обичаше да нахрани сина си, когато той идваше сам. По пътя купи евтино руло за чая и така похарчи още част от оскъдната сума, която му беше останала.
В апартамента миришеше на дървесен прах. Старата кухня вече беше разглобена. В коридора се трупаха кашони, а в самото помещение двама майстори сглобяваха долни шкафове в млечнобял цвят.
– Харесва ли ти? – попита майка му.
– Добре е.
– Не „добре е“, а е много хубаво. Виж колко по-светло стана.
Орлин кимна и свали якето си.
– Има ли нещо за ядене?
– Изчакай малко. Сега първо да се оправим с мебелите.
Благовеста взе донесеното руло и го прибра в шкафа.
– Това ще го оставим за чая, като дойде съседката.
Орлин помогна да изнесат стар шкаф, свали тежкия плот до контейнерите и после качи няколко кашона обратно. Когато се върна, майка му стоеше до единия майстор и спореше за дръжките.
– Тези са прекалено обикновени – настояваше тя. – Аз бях избрала едни със златиста ивица.
– Златистата ивица се доплаща отделно – обясни майсторът.
– Колко?
– Около сто и двайсет лева за целия комплект.
Благовеста веднага погледна към Орлин.
– Сине, имаш ли в картата?
– Нямам.
– Съвсем ли?
– Мамо, преведох ти почти цялата си заплата.
– Е, сто и двайсет лева все отнякъде ще се намерят. Тези простите дръжки ще развалят всичко.
– Остави простите.
– Не сменям кухня, за да пестя точно от дреболии.
Орлин стисна устни и се отмести към прозореца. Майсторът се върна към работата си.
Времето за обяд отдавна беше минало. На масата имаше само чайник и пакет бисквити.
– Мамо, нали имаше супа – напомни Орлин.
– Свърши.
– А нещо друго?
– Хладилникът е изключен, виждаш. Не съм купувала продукти, за да не се развалят.
– Можеше поне сандвичи да направиш.
– От какво? Всичко съм прибрала и изнесла.
– Аз от сутринта не съм ял.
– Пий чай с бисквити.
– Цял ден мъкна шкафове.
– Поръчай си нещо.
– Почти нямам пари.
Благовеста Колева се намръщи.
– Орлине, ти си голям мъж. Нима Елена нищо не ти дава?
– Тя плаща своята част от разходите.
– Каква част? Тя ти е жена, длъжна е да те храни.
– Ти получи парите, които трябваше да отидат за храна.
– Сега за кухнята ли трябва да ти се извинявам?
– Не е нужно да се извиняваш. Върни ми поне сто лева.
– Откъде да ги взема? Доплатих за мивката, за доставката, за качването. А и още абсорбатор трябва да купувам.
– Защо не остави стария?
– Не подхожда на новите фасади.
Орлин се загледа в светлите шкафове. В началото наистина му се бяха сторили хубави. Сега обаче виждаше само допълнителни рафтове, дръжки със златист кант и празно място, където трябвало да се постави нов абсорбатор.
– Ти ми каза, че не ти стигат пари за първоначалната вноска – произнесе той бавно. – Мислех, че останалото го имаш.
– Имах нещо. Но едното води след себе си друго.
– Значи си знаела, че парите няма да стигнат?
– Разчитах, че ще помогнеш.
– Аз вече помогнах.
– Синът дал веднъж пари на майка си и сега ще ѝ държи сметка?
Майсторите се стараеха да не гледат към тях, но нямаше как да не чуват разговора. Орлин усети как лицето му пламва.
– Не ти държа сметка. Просто на мен самия не ми остава с какво да живея.
– Ще потърпиш до заплата. Елена ще сготви.
– Тя не готви.
– Тогава ѝ обясни кой е мъжът в къщата. Мъж ли си, или какво?
Орлин погледна майка си. Тя го беше казала съвсем делово, без дори да се ядосва. За нея всичко изглеждаше просто: синът дава пари, съпругата храни сина, а ако не иска – трябва да бъде принудена.
– Ще се прибирам – каза той.
– А шкафа над хладилника кой ще закачи?
– Майсторът.
– За това се плаща отделно.
– Тогава не го закачай.
– Орлине!
Той облече якето си и излезе. Вече нямаше никакво желание нито за чай, нито за бисквити.
В автобуса беше задушно. Орлин стоеше до вратата, хванал се за металната дръжка, и си припомняше сутрешния разговор с Елена. Преди думите ѝ за „помощ за чужда сметка“ му звучаха обидно. Сега за първи път видя случилото се отстрани.
Майка му не го попита с какво ще живее. Не предложи да върне поне част от парите. Не беше приготвила нищо, въпреки че знаеше, че той ще носи тежки кашони с часове. За сметка на това беше напълно убедена, че Елена е длъжна да изглади всички неудобства, които са възникнали.
Щом се прибра, Орлин първо влезе в кухнята. Елена седеше до прозореца и режеше салата. До нея стоеше същата малка синя тенджера.
– Яла ли си? – попита той.
– Тъкмо щях.
– Майка ми поиска още пари.
Елена остави ножа.
– За какво?
– За дръжки. После ще трябва абсорбатор. Може би и столове.
– Даде ли ѝ?
– Нямам.
– Ще поискаш от мен?
Орлин седна срещу нея.
– Не.
Няколко секунди гледа ръцете си.
– Помолих я да ми върне поне сто лева. Отказа.
Елена не каза нищо.
– Каза, че ти си длъжна да ме храниш. И че аз трябва сам да оправя това у дома.