После изтри написаното и прибра телефона.
Ако някой я попиташе защо през всичките тези години е поемала почти цялата къщна работа върху себе си, честният отговор нямаше да звучи приятно: защото така беше по-лесно.
Орлин умееше да готви. В първите им години заедно правеше ориз с месо, печеше риба, вареше плътна бобена чорба. После поръчките в работата му се увеличиха, започна да се прибира изтощен и Елена все по-често заставаше до печката вместо него. Незабелязано това „по-често“ се превърна в „винаги“.
Дори чиниите вече миеше само ако тя изрично го помолеше.
Обядът в служебния стол излезе на Орлин осем лева и четиридесет стотинки. Взе си супа, кюфте с картофено пюре и компот. Кюфтето му се стори сухо, а супата — почти без вкус.
– Твоята жена готви по-хубаво – отбеляза Христо, колегата му, който седеше отсреща.
– Готвеше – измърмори Орлин.
– Скарахте ли се?
– Не точно. Просто си показва характера.
Христо не започна да разпитва. Дояде си обяда, стана по задачи, а Орлин остана още малко пред празния поднос и пресмяташе колко пари са му останали.
В резервоара имаше по-малко от половината гориво. Ако продължеше да ходи навсякъде с колата, сто и четиридесетте лева нямаше да му стигнат дори до средата на месеца. Реши, че вечерта Елена ще се успокои и всичко ще се върне по старому.
Когато отвори вратата на апартамента, го посрещна мирис на печена риба.
Орлин се зарадва, съблече якето си и направо тръгна към кухнята. На масата обаче имаше само една чиния. Елена ядеше риба със зеленчуци и преглеждаше някакви служебни записки.
– А моето къде е? – попита той.
– Кое?
– Вечерята.
– Приготвих една порция.
– Защо една?
– Защото сама купих продуктите.
Орлин отвори хладилника. На средния рафт видя кутия с малко парче риба.
– Ето, има останало.
– Това е за мен утре.
– Елена, не прекаляваш ли?
– Не.
– Седиш си спокойно и ядеш, докато мъжът ти е гладен.
– На обяд си бил в стола.
– Откъде знаеш?
– Ако беше ходил гладен цял ден, досега вече щеше да си ми го казал.
Орлин дръпна едно чекмедже, намери пакет макарони и го сложи на плота.
– Добре. Ще си сваря сам.
– Свари си.
– Къде е тенджерата?
Елена посочи с глава долния шкаф.
Той извади първата, която му попадна. Беше малка синя тенджерка, в която Елена обикновено си вареше каша. Орлин изсипа вътре почти половината пакет макарони и наля вода догоре.
– Няма да се съберат – предупреди го тя.
– Ще се оправя.
Водата кипна и преля върху котлона. Орлин започна да се суети между печката и мивката, опари си пръстите в капака, грабна една кърпа и се зае да попива пяната.
– Можеше да помогнеш – каза той, когато най-накрая макароните се озоваха в гевгира.
– Ти каза, че ще се оправиш.
Той опита една макарона и се намръщи.
– Няма сол.
– В шкафа е.
– Забравих да посоля водата.
– Посоли ги сега.
– Вече няма да е същият вкусът.
Елена не отговори.
Орлин добави масло, наряза малко сирене и седна срещу нея. Макароните се бяха слепили на тежка буца, но му беше жал да ги изхвърли.
– Мама ни покани в неделя – съобщи след няколко хапки. – Ще монтират кухнята. Трябва да помогнем да изнесем старите шкафове.
– Ти можеш да отидеш.
– Тя покани и двама ни.
– Аз няма да ходя.
– Защо?
– Имам свои неща за вършене.
– Какви неща?
– Искам да подредя дрехи, да мина през магазина и да си сготвя за работните дни.
– Значи за мен няма да готвиш?
– Няма.
– Докога смяташ да разиграваш този цирк?
Елена затвори записките си.
– Докато не върнеш в общата сметка деветстотинте лева.
– Откъде да ги взема?
– Поискай ги от майка си.
– Аз ѝ ги подарих.
– Тогава изкарай нови.
– Много добре знаеш, че заплатата е чак след месец.
– Значи един месец сам ще се оправяш с храната и разходите си.
Орлин бутна чинията настрани.
– Излиза, че си оценила семейния ни живот на деветстотин лева.
– Не. На деветстотин лева е оценена твоята част от разходите. А семейния ни живот ти сам постави под въпрос, когато реши, че можеш да не спазваш уговорките.
– Помогнах на майка си, не съм проиграл парите.
– Помагай ѝ. Не ти забранявам. Само че не за моя сметка.
Будилникът иззвъня още по тъмно. Орлин го отложи няколко пъти и стана по-късно от обичайното. В кухнята Елена вече я нямаше. На масата стоеше измитата синя тенджера, а до нея — празната му кутия за храна.
Той отвори кутията за хляб, намери две позасъхнали филии и си направи сандвичи с горчица. Сиренето беше свършило предната вечер. Единия изяде веднага, другия сложи в кутията.
До обяд хлябът беше омекнал неприятно, а горчицата се беше размазала по капака. Орлин дълго гледа обяда си, после все пак слезе до стола и си взе само супа. Вечерта не отиде до колата и се прибра с автобус.
Елена забеляза уморения му вид, но не го попита нищо.
Орлин беше купил кренвирши, картофи, един хляб и консерва риба. Остави торбата на масата с известно самодоволство.
– Ето. Ще стигне за няколко дни.
– Добре.
– Можеш да си вземеш кренвирш.
– Благодаря, имам пилешко.
– Къде държиш всичко това?
– На горния рафт.
– Видях кутиите, но мислех, че са за нас.
– Сега всеки си има свои продукти.
– Ти и рафтовете ли раздели?
– За да няма объркване.
Той се подсмихна, но замълча. Обели картофите несръчно, като оставяше прекалено много от вътрешността по корите. Някои наряза на големи парчета, други — съвсем ситно. В тигана едните започнаха да загарят, докато другите още бяха твърди.
Елена мина покрай печката и намали огъня.
– И сам щях да се сетя.
– Добре.
– Понякога можеш да подсказваш и без този поглед.
– Какъв поглед?
– Все едно съм напълно безпомощен.
– Почти двайсет години рядко си заставал пред печката. Умението трябва да се върне.
Орлин понечи да възрази, но се отказа.
Картофите не станаха особено сполучливи, ала той изяде всичко. Остатъка прибра в своята стъклена кутия и за първи път сам остави тигана в мивката.
Преди лягане Елена го намери пак там, покрит със стегнал се слой мазнина.
– Орлине, измий тигана.
– Утре сутринта.
– Утре мазното ще се маха по-трудно.
– Уморен съм.
– Аз също.
Той лежеше с гръб към нея, обърнат към стената.
– Преди ти го миеше.
– Преди аз готвех.
Орлин въздъхна тежко, но стана. От кухнята дълго се чуваше шумът на течаща вода. Елена слушаше как той мести съдове, отваря шкаф и изпуска нещо. Когато се върна, каза:
– Гъбата ти е ужасна.
– Утре ще купиш нова.
– Препаратите май бяха от общите разходи.
– В общата сметка твоята част я няма.
Той пак въздъхна, но този път не започна спор.
Благовеста Колева се обади привечер, докато Елена се прибираше от работа.