— Елена, а моят обяд къде е?
Орлин стоеше до кухненската маса, с разкопчана чанта в едната ръка. Пред него беше оставена празна стъклена кутия със син капак. По това време обикновено вътре вече имаше кюфтета, елда или печено пиле, а до нея Елена слагаше ябълка и парче домашен сладкиш.
— В шкафа е, където стои винаги — отвърна тя, без да откъсва поглед от чашата си с чай.
— Кутията я виждам. Питам къде е храната.
— В стола на работа.
Орлин примигна няколко пъти, сякаш жена му внезапно беше заговорила на непознат език.
— Значи вчера не си сготвила нищо?
— Не.
— Защо?
— Не ми се искаше.
Той махна капака, надникна отново в празния съд, после го остави върху масата малко по-рязко, отколкото беше нужно.
— Ели, след десет минути трябва да излизам.
— Излизай.
— Ще остана без обяд.
— Няма да останеш. Имате приличен стол.
— Там е скъпо.
Елена бавно вдигна очи към него.
— Тогава си вземи пари.
— Какви пари?
— Твои.
Орлин замълча. В кухнята се чуваше само равномерното бръмчене на хладилника и тихото почукване на лъжичката в ръба на чашата. Навън ранното утро сивееше, а по стъклото се стичаха тънки дъждовни следи.
— Това заради вчера ли е? — попита най-после той.
— А какво се случи вчера?
— Много добре знаеш.
— Искам да го чуя от теб.
Орлин закопча чантата, макар че нямаше какво да сложи вътре.
— Помогнах на майка ми.
— Преведе ѝ хиляда шестстотин и четиридесет лева.
— Точно това се нарича помощ.
— Това е почти цялата ти заплата.
— Оставих си сто и четиридесет лева.
— За бензин.
— Да.
— А за храна?
— Имаме храна.
Елена погледна към хладилника. Вътре имаше четири яйца, пакет извара, парче сирене, два моркова и бурканче горчица. Във фризера беше останал малък пакет зеленчуци, който тя бе купила за собствената си вечеря.
— Къде я виждаш?
— Не знам… Ти обикновено пазаруваш.
— Обикновено и двамата внасяме пари за домакинството. Вчера ти не преведе своята част.
— Един месец ще минем някак. Няма да фалираме.
— Ти със сигурност няма да фалираш.
— Какво трябва да означава това?
Елена допи чая си и остави чашата в мивката.
— Означава, че вече си решил какво да правиш със своите пари. Сега аз ще реша какво да правя с моите.
— Ние сме съпруг и съпруга. Какви „твои“ и „мои“?
— Когато превеждаше заплатата си на майка си, посъветва ли се с мен?
— Знаех, че ще започнеш да спориш.
— И затова предпочете да си замълчиш?
— На мама можеше да ѝ пропадне поръчката. От мебелния магазин ѝ дали два дни за аванс.
— А старата кухня с какво пречеше да си стои още?
— Елена, стига вече! Мама отдавна искаше светли шкафове. Стаята ѝ е малка, тъмните вратички направо изяждат пространството.
— И ние ли сме отговорни за разширяването на това пространство?
— Аз съм ѝ син.
— А аз съм ти жена.
— Именно. Можеше поне да ме подкрепиш.
— Подкрепях те всеки месец. Купувах продукти, плащах половината сметки, готвех, приготвях ти обяд за работа. А вчера ти ясно показа, че нашите уговорки важат само докато на майка ти не ѝ се прииска нещо.
Орлин погледна часовника си и грабна празната кутия.
— Добре. Довечера ще говорим. Сега поне ми направи някакви сандвичи.
— Хлябът свърши.
— Тогава ми дай пари за стола.
— Няма да ти дам.
Той се втренчи в нея.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Заради това, че съм помогнал на майка си, реши да оставиш мъжа си гладен?
— Възрастен човек си, Орлин. Имаш сто и четиридесет лева. До работата ти има автобус. Можеш да не зареждаш колата и спокойно да се храниш.
— Нямам намерение да се возя по автобуси.
— Тогава избирай — бензин или обяд.
— Това вече не е семейство, а някакво наказание.
— Наказанието сам си го измисли. Аз само отказвам да го плащам.
Орлин напъха кутията в чантата си, облече якето и излезе, без да се сбогува.
Елена заключи след него и остана няколко секунди в коридора. Преди, след подобни разговори, веднага започваше да се колебае. Струваше ѝ се, че е можела да каже същото по-меко, да премълчи, да не разваля сутринта на човека. После отиваше в кухнята, пържеше набързо яйца или подреждаше сандвичи, само и само Орлин да не излезе недоволен.
Този път обаче не се върна при котлона.
Елена работеше като специалист по снабдяването в частен медицински център. Всеки ден проверяваше заявки, сравняваше цени, следеше наличностите и обясняваше на служителите защо едни и същи пари не могат да бъдат похарчени два пъти. На работа никой не се учудваше на простата логика: ако целият запас е изразходван за едно нещо, за друго няма как да остане.
Само у дома тази аритметика по някаква причина преставаше да важи.
В семейството им отдавна имаше ясен ред. След заплата всеки превеждаше по деветстотин лева в общата сметка. От тези средства се плащаха храната, токът, водата, интернетът, препаратите за дома, дребните ремонти и належащите покупки. Останалото всеки харчеше както намери за добре.
Елена се стараеше да заделя част от личните си пари. Орлин обикновено изразходваше всичко още преди края на месеца. Колата, кафето по пътя към работа, срещите с приятели, подаръците за майка му — парите се стопяваха бързо. Понякога той искаше от жена си още няколко десетки или стотина лева до заплата и всеки път обещаваше да ги върне. Елена не му напомняше. По-лесно ѝ беше просто да преведе сумата, отколкото да слуша, че съпрузите не бива да броят всяка стотинка.
Но този път не ставаше дума за дребна сума.
Благовеста Колева беше решила да смени кухненските шкафове. Старите бяха здрави; само две дръжки бяха леко изтъркани. През пролетта Орлин сам беше подменил плота и беше монтирал нова мивка. Тогава свекърва ѝ хвалеше сина си пред съседките и казваше, че сега кухнята ще изкара още много години.
През лятото обаче видяла у позната светли фасади и също поискала да „освежи пространството“. Първо уж щяла да събира пари. После намерила магазин с подходящи мебели. За аванса не ѝ достигали средства и тя се обадила на сина си.
Орлин ѝ превел парите направо от колата, докато Елена избирала прах за пране в магазина. Когато се прибраха, тя провери общата сметка и видя, че обичайният превод липсва. На въпроса ѝ мъжът първо не отговори, а после призна: хиляда шестстотин и четиридесет лева бил изпратил на майка си, а сто и четиридесет оставил за себе си.
След това Орлин си легна да спи, убеден, че сутринта животът ще продължи както винаги.
В медицинския център денят започна със забавена доставка. Елена звъня в склада, намери заместители за няколко позиции и успя да оформи нова заявка още преди обед. Когато напрежението малко спадна, тя отвори бележките в телефона си и написа:
„Мъжът ми преведе заплатата си на майка си, а после се възмути защо съм спряла да му готвя.“
Елена прочете изречението още веднъж и в него всичко изглеждаше толкова просто, че сякаш нямаше нужда от никакви обяснения.