Габриела застина на прага на кухнята с изражение на човек, който отдавна е чул последния акорд на чужда песен и сега само търпеливо изчаква останалите да разберат, че мелодията вече е свършила.
Виолета прекрачи прага трудно, почти увиснала на ръката на сина си. Изглеждаше така, сякаш по собствена воля се е качила на своята Голгота и очаква всички наоколо да оценят мащаба на жертвата ѝ. По лицето ѝ странно се преплитаха страдание и едва прикрито доволство.
Така обикновено изглеждат хората, които са свикнали да измерват чуждата обич по броя неудобства, които другите са готови да понесат заради тях.
— Добър вечер — каза Габриела спокойно. — Стаята е подготвена. Леглото е оправено, кърпите са чисти. Лекарствата можете да оставите на нощното шкафче.
Свекърва ѝ за миг изгуби увереност.
Очевидно беше очаквала хладен прием, насилена усмивка, тежка въздишка или дори сълзи. Само че искрената любезност понякога наранява много по-силно от откритата язвителност.
Тя отнема на човека оръжието, с което е свикнал да воюва.
— Ами… благодаря — отвърна Виолета неуверено.
Николай се усмихна доволно.
— Видя ли, мамо? Казах ти, че няма да има никакъв проблем.
Габриела само леко кимна.
В жилището се разля необичайна тишина. Не можеше да се нарече уютна. По-скоро приличаше на гладка езерна повърхност преди буря — прекалено равна и спокойна, за да не буди тревога.
Точно тогава звънецът на входната врата иззвъня.
Кратко.
Само веднъж.
Но Виолета подскочи толкова рязко, сякаш звукът не беше дошъл от антрето, а беше отекнал вътре в самата нея.
Николай се обърна машинално към вратата.
— Чакаш ли някого?
— Да — отговори Габриела със същото равновесие.
Тя мина покрай съпруга си и свекърва си, без да бърза, завъртя ключа и отвори широко.
На площадката стоеше висок побелял мъж, на около шейсет и пет години. Носеше светло палто със старомодна кройка, отдавна излязла от мода, но безупречно чисто и грижливо изгладено. В ръката си държеше стара кожена чанта. Ръбовете ѝ бяха толкова протрити, сякаш в нея години наред не са носени документи, а тежки спомени.
Лицето на непознатия беше изненадващо спокойно.
Той не се усмихваше.
Но в погледа му нямаше и враждебност.
Имаше само онази съсредоточена внимателност на човек, който отдавна се е научил да забелязва нещата, които другите се стараят да прикриват.
— Добър вечер, Габриела — произнесе той.
— Добър вечер, Димитър Павлов. Заповядайте.
Мъжът прекрачи прага.
И в същия миг очите му срещнаха погледа на Виолета.
Цялата кръв се отдръпна от лицето ѝ.
Тя пребледня толкова внезапно, че Николай уплашено се извърна към нея.
— Мамо, зле ли ти е?
Но жената сякаш вече не чуваше нищо от онова, което се случваше наоколо.
Пръстите ѝ конвулсивно се впиха в дръжката на чантата.
— Ти ли си?.. — издиша тя почти без звук.
Димитър Павлов спря.
Няколко секунди я гледа внимателно, сякаш сравняваше лицето пред себе си с образ, запазен някъде дълбоко в паметта му.
— Здравей, Виолета.
В гласа му нямаше нито изненада, нито тържество, нито гняв.
Само умора.
Тиха, стара, натрупвана с години.
И точно тази простота прозвуча по-страшно от всяко обвинение.
Николай объркано местеше поглед от майка си към непознатия мъж.
— Вие познавате ли се?
Виолета не отговори.
Тя бавно се отпусна върху табуретката в антрето, сякаш коленете ѝ внезапно бяха отказали да я държат.
Във въздуха сякаш се появи мирис на валериан, макар че никой още не беше отворил шишенце.
Понякога паметта наистина има свой собствен мирис.
Габриела безмълвно затвори входната врата.
През годините беше разбрала нещо важно: хората рядко се страхуват истински от онези, които крещят. Истински страх предизвикват онези, които се появяват без заплахи — спокойно, навреме и точно когато трябва.
— Николай — каза тя меко. — Запознай се. Това е Димитър Павлов. Може да се каже, че в известен смисъл и той принадлежи към вашето семейство.
— В какъв смисъл? — намръщи се съпругът ѝ.
Димитър Павлов свали спокойно палтото си, окачи го внимателно на свободната закачалка и едва тогава отговори:
— Някога бях женен за майка ти.
В антрето настъпи такава тишина, че от кухнята ясно се чу равномерното капене на вода от недобре затворения кран.
Николай бавно се обърна към Виолета.
— Какво?..
— Това беше много отдавна — заговори тя припряно. — И сега вече няма никакво значение.
Димитър Павлов остана неподвижен срещу нея, сякаш търпеливо изчакваше истината сама да намери пътя си.