Гости така и не се появиха.
В сряда Тодорка Борисова похапваше ягоди направо над мивката, за да не цапа чиния. След това дълго ровичка из хладилника, докато си избере по-крехко парче месо. А вечерта, когато Стоян Филипов се прибра, тя въздъхваше пред него с изтощен глас:
— Днес май почти нищо не успях да хапна. Нямам апетит. Сигурно е от отпадналостта.
Полина Варненскиа отдели няколко записа и ги запази самостоятелно. Не го направи със злорадство, а спокойно и прецизно — с дата и час. После се зае и с друго: състави таблица с разходите за храна през последните два месеца. Касовите бележки не бяха изгубени — стояха в приложението на магазина и в електронната ѝ поща. Тя не описваше доходи, не смяташе общия семеен бюджет, а извади само продуктите, купувани по настояване на Тодорка Борисова: извара, риба, пуешко месо, горски плодове, пресни плодове, сирене, киселомлечни напитки, сладки неща, диетични сухари, бадеми, плодова паста, мед.
Списъкът излезе повече от красноречив.
В четвъртък вечерта Полина показа всичко на Стоян. Той седеше на терасата, смазан след работа, пиеше студена вода и се опитваше да ѝ разкаже за проблемите с един доставчик. Полина остави таблета пред него.
— Виж това.
— Какво е?
— Майка ти гладува.
Стоян се намръщи.
— Поли, моля те, да не започваме пак. Тя е след операция, трудно ѝ е. Може да е казала нещо на съседката, без да мисли.
— Стояне, гледай.
На екрана Тодорка Борисова отвори хладилника с напълно уверени движения. Извади кутията с пуешки кюфтенца, прехвърли си четири в чиния и хвърли бърз поглед към вратата. После взе още едно и го пъхна в устата си направо студено, без дори да го претопли.
Стоян млъкна.
Полина пусна следващия откъс. Свекърва ѝ стоеше до масата, разопаковаше пакет с бонбони, броеше ги внимателно, мушна два в джоба на халата си, а един изяде веднага.
— Това монтаж ли е? — опита се да се пошегува Стоян, но гласът му прозвуча неубедително.
— След малко идва разширената версия.
Тя включи трето видео. На него Тодорка Борисова изнасяше към стаята си плика с черешите — същия онзи плик, след който по-късно се беше оплаквала на съседката пред входа.
Стоян прокара длани по лицето си. Ушите му бяха почервенели — при него това винаги означаваше, че не знае къде да скрие срама си.
— Ще говоря с нея — каза той.
— Не.
— Как така не?
— Не сега. Ако ѝ кажеш веднага, тя ще се разплаче, ще обяви, че я следя, ти ще започнеш да се люшкаш между нас двете, а след седмица вече ще разправя, че съм пуснала камери срещу болна жена.
— Тогава какво предлагаш?
Полина затвори таблета.
— В неделя сме поканили всички на семеен обяд. Ти сам се обади на Диана Любомирова, на майка ѝ и на чичо си. Майка ти искаше роднините да дойдат и да видят как „едва се държи на краката си“. Нека тогава наистина да видят.
Стоян се изправи в стола си.
— Поли, това е прекалено сурово.
— Не, Стояне. Сурово е с месеци да ядеш от храната, която аз купувам и приготвям, да криеш сладкиши в стаята си и в същото време да разправяш, че те държа гладна. Сурово е да ме представяш като чудовище пред съседите и пред вашите роднини. А да покажеш истината на хора, които вече са слушали лъжи — това не е жестокост. Това е дезинфекция.
Той понечи да възрази, но думите не му стигнаха. Полина виждаше как вътре в него се сблъскват старият навик да защитава майка си и ясното разбиране, че фактите лежат пред него като нож върху дъска за рязане.
— Само без унижения — помоли той.
— Тя сама ще реши докъде да стигне. Аз ще ѝ дам възможност да спре.
— Каква възможност?
— Ще видиш.
В неделя жегата започна още от сутринта. Въздухът беше гъст и тежък, сякаш къщата бе покрита с невидимо стъкло. Дори люлякът край оградата беше отпуснал листа неподвижно. Полина стана рано, отвори прозорците, за да влезе малко свеж въздух, а после ги затвори, преди горещината да нахлуе вътре. Готвеше без нерви: студена супа с кисело мляко за онези, които я обичаха така, печено пиле, зеленчуци, картофи, салата с краставици и пресни подправки, домашен плодов сок, плодове. За Тодорка Борисова отделно приготви меки кюфтенца, задушени тиквички и десерт от извара с плодове. Точно както лекарят беше препоръчал.
Свекървата се показа от стаята си към единайсет. Беше облечена в светъл халат, косата ѝ бе пригладена внимателно, а лицето ѝ носеше изражение на човек, който цяла нощ се е борил за живота си.
— Ох, как ухае — каза тя, надниквайки в кухнята. — Гостите, разбира се, ще ядат. А за мен ще остане ли нещичко?
Полина избърса ръцете си в кърпата и я погледна право.
— Тодорка Борисова, моля ви, днес пред всички да не говорите за глад. Много ви моля.
Очите на свекървата мигновено се присвиха.
— И защо така?
— Защото не е вярно.
— А, значи вече и устата ми ще затваряш?
— Не. Предупреждавам ви.
— Заплашваш болна жена?
Полина пристъпи към нея. Не прекалено близо, без театрални жестове. Просто достатъчно, за да може Тодорка Борисова да чуе ясно всяка дума.
— Три дни преглеждах записите от кухнята. Знаете за камерите. Стоян ви ги беше показвал. Ако отново започнете да разказвате, че тук не ви хранят, ще покажа как точно гладувате. С дати и часове.
Тодорка Борисова не пребледня веднага. Първо усмивката ѝ застина. После левият ѝ клепач потрепна. Накрая пръстите ѝ стиснаха по-силно колана на халата.
— Няма да посмееш.
— Проверете.
В кухнята се възцари тежка тишина. Отвън се чуваха деца, които пищяха и се пръскаха с вода. Вътре вентилаторът монотонно въртеше въздуха. Тодорка Борисова вече гледаше Полина без предишната си мека, жалостива маска. В погледа ѝ проблесна гняв — бърз, остър и съвсем не старчески.
— Хитра си ти — произнесе тя.
— Внимателна съм.
— Ще покажа на сина си каква си.
— Той вече видя.
Това попадна по-точно от всеки вик. Свекървата дори леко отвори уста.
— Видял е?
— В четвъртък.
Тодорка Борисова отстъпи половин крачка и се хвана за облегалката на стола.
— Ясно. Обработила си мъжа ми.
— Не. Показах му записите.
Без да добави нищо повече, свекървата излезе от кухнята. Полина се върна към готвенето. Ръцете ѝ не трепереха. Тя отдавна беше решила за себе си: съжалението към манипулатора свършва там, където той започва да руши името ти.
Гостите пристигнаха към два. Дойдоха Диана Любомирова с майка си, чичото на Стоян — Васил Любомиров, съпругата му Йорданка Пиринкиа, както и двама вече пораснали племенници. Дворът бързо се изпълни с глъчка: врати на коли хлопаха, някой се смееше, друг търсеше сянка, трети хвалеше цветята край оградата. Тодорка Борисова излезе да посрещне роднините с лице, сякаш са я вдигнали от болнично легло за последна семейна снимка.
— Мамо, добре ли си? — попита Диана.
— Добре съм, детето ми — отвърна тихо свекървата. — Свикнала съм.
Полина, която стоеше до вратата с кана плодов сок в ръце, извърна глава. Стоян забеляза това и се напрегна.
Наредиха се на масата на терасата. Лятото беше разлято навсякъде — миришеше на нагорещено дърво, копър и трева, а някъде в далечината бръмчеше косачка. Полина изнесе ястията, подреди всичко удобно и постави отделно храната за Тодорка Борисова. Не демонстративно, без да натъртва, но така, че всеки да види: пред свекървата има всичко необходимо.
Първоначално разговорът вървеше спокойно. Говориха за жегата, за касиса, за ремонта на пътя край магазина. Тодорка Борисова ядеше внимателно, на малки хапки, и през няколко минути въздишаше. Полина я наблюдаваше тихо — както лекар следи пациент, който всеки момент ще наруши режима.
И тя го наруши.
— Добре си хапвате всички — каза свекървата и леко отмести чинията си. — А аз вече не мога много. Стомахът ми отвикна.
Йорданка Пиринкиа се наведе към нея със съчувствие.
— Тодорке, чак толкова ли зле ядеш?
Тодорка Борисова сведе очи.
— Какво да ви кажа… Не искам никого да обиждам. Младите си имат свой живот. Аз съм излишен човек.
Стоян стисна чашата си. Полина остави вилицата до чинията.
— Мамо — каза тихо Стоян. — Недей.
Свекървата сякаш изобщо не го чу.
— Сутрин каша, вечер каша. Понякога ябълка. Но нищо, аз съм търпелива. На моята възраст човек няма нужда от много.
Диана бавно обърна поглед към Полина. В очите ѝ вече нямаше онова предишно осъждане; по-скоро се четеше тревога, сякаш усещаше, че следва нещо неизбежно. Васил Любомиров се намръщи.
— Тодорке, ти си след операция. Така не бива.
— А какво да направя? — свекървата разпери безпомощно ръце. — Да моля е унизително.
Полина се изправи.
— Тодорка Борисова, сутринта ви предупредих.
На терасата тишината падна мигновено. Дори племенниците престанаха да си шушукат.
— За какво предупреждение говориш? — попита Йорданка Пиринкиа.
Свекървата пребледня рязко.
— Полина, не смей.
— Дадох ви шанс да спрете. Вие избрахте да продължите.
Полина взе таблета от шкафа до вратата. Стоян седеше неподвижно, вперил очи в една точка пред себе си. Не се намеси. И това беше правилно: за първи път той не се хвърли да прикрива майка си.