— Гладувам, на една каша съм останала! — оплакваше се високо Тодорка Борисова на съседката пред входа, с плик череши в ръка. — Сутрин хапна една лъжица овесени ядки и дотам. Вечер пия вода, та поне стомахът да си мисли, че има нещо в него.
Полина Варненскиа спря до портата и бавно повдигна вежди.
Слънцето заслепяваше, асфалтът край къщата лъщеше от жегата, а на пейката пред входа две съседки си вееха с вестници. Тодорка Борисова беше застанала с гръб към снаха си, но бе усилила гласа си нарочно — така, че жалбата ѝ да се разнесе из двора по-бързо и от августовския прах.
Маргарита Цветанова съчувствено цъкна с език.
— Ох, Тодорке, как може така? Ти си след операция, трябва ти свястна храна.
— А на кого съм му притрябвала аз? — свекървата притисна плика към гърдите си. — Синът ми е на работа, снахата по цял ден си гледа нейните работи. Маникюри, рокли — това я интересува. А аз, горката, седя си в стаята. Добре че поне зърнени храни има.
Полина първо погледна плика с черешите, после самата Тодорка Борисова. Плодовете никак не бяха евтини — едри, тъмни, с лъскави хълбоци. Сутринта Полина ги беше купила от пазара, защото предишния ден свекърва ѝ се бе оплакала, че след операцията ѝ се яде „нещо лятно, меко и сладичко“.
— Тодорка Борисова — каза Полина спокойно.
Свекървата подскочи с цялото си тяло. Маргарита Цветанова мигом се изправи на пейката, сякаш я бяха хванали да рови в чужд шкаф.
— Ох, Полиночка — Тодорка Борисова рязко се усмихна. — Аз само излязох да подишам въздух.
— И между другото да разкажете, че ви държа на каша?
Съседката сведе поглед към коленете си. Тодорка Борисова няколко секунди примигваше объркано, после обидено вирна брадичка.
— Нищо такова не съм казала. Просто се оплаках като човек. На възрастния човек му тежи на душата, а ти веднага с упреци.
— Душата след черешите ли ви тежи, или преди тях? — попита Полина.
Маргарита Цветанова прикри устата си с вестника. Свекървата стисна плика още по-здраво.
— Виждате ли? — обърна се тя към съседката. — И на всичкото отгоре ми се подиграва. Нали ви казвам — никакво уважение.
Полина не влезе в спор. Отдавна беше разбрала, че да се караш с Тодорка Борисова пред публика е все едно да налееш олио в горещ тиган. Свекърва ѝ веднага влизаше в ролята на жертва: изваждаше измъчен глас, хващаше се за хълбока, припомняше операцията, самотата, неблагодарните млади и тежката участ на жена, която „целия си живот е дала за семейството“.
— Добре — рече Полина. — Довечера ще поговорим вкъщи.
— А какво има довечера? — наостри се свекървата.
— Вечеря. И няма да е каша.
Полина отвори портата и влезе в двора.
Къщата беше нейна. Не на съпруга ѝ, не на майка му, не на „цялото семейство“. Малката двуетажна къща в селище край града Полина бе купила още преди брака си, докато работеше като администратор в частна клиника и паралелно водеше записванията на пациенти за няколко лекари. По-късно постъпи като координатор в медицински център, омъжи се за Стоян Филипов и неведнъж чу от свекърва си предпазливото: „Добре се е уредил моят син.“ Тогава Полина само се усмихваше. Нямаше нужда да обяснява, че Стоян Филипов се бе преместил при нея не защото тя мечтаеше да урежда когото и да било, а защото така беше по-удобно и за двамата.
Тодорка Борисова дойде да живее при тях в началото на май. След операцията ѝ беше необходима грижа: контрол на лекарствата, щадящо меню, помощ с превръзките в първите дни и спокоен режим. Първоначално всичко звучеше разумно. Стоян Филипов я помоли:
— Мама ще поживее при нас няколко месеца, докато се съвземе. Не искам да остава сама в апартамента.
Полина не възрази. Още отначало обаче постави ясни условия: временно, без преразпределяне на стаи, без командване в дома и без приказки, че оттук нататък имат „общо домакинство“. Стоян Филипов кимаше толкова убедително, че Полина дори му повярва.
През първите две седмици Тодорка Борисова се държеше тихо. Вземаше лекарствата навреме, благодареше за супите, молеше ябълките да бъдат обелени, гледаше сериали в гостната стая и през път наричаше Полина „дъще“. Полина не откликваше на тази дума, но и забележки не правеше.
После свекървата укрепна. Най-напред започна да наднича в тенджерите и да въздиша. След това започна да пита защо пилешкото не било толкова крехко, колкото нейното. После заредиха молбите: ту извара, ту риба, ту плодове, ту сирене, ту „бисквити без това вашето палмово“. Полина купуваше всичко. Не от страх, а защото човек след операция наистина има нужда от нормална храна.
През юни Тодорка Борисова за първи път каза на съседка, че я „хранят оскъдно“. Полина научи това от Маргарита Цветанова, която неловко я попита дали не трябва да помогне с продукти. Тогава Полина реши да не разпалва скандал. Просто отвори хладилника и показа рафтовете: кутии с готова храна, плодове, кисели млека, извара, зеленчуци, изварени палачинки, парни кюфтенца, печена риба. Съседката пламна до ушите и си тръгна, мърморейки, че явно не е разбрала правилно.
Но Тодорка Борисова не спря дотам.
През юли братовчедката на Стоян Филипов, Диана Любомирова, се обади на Полина и предпазливо попита:
— Само не се обиждай, но вярно ли е, че леля Тодорка почти нищо не яде при вас? Казала на мама, че я било срам да поиска допълнително парче.
Тогава Полина се засмя кратко. Не от веселие, а от изненада.
— Диана, вчера тя ме помоли да ѝ купя кайсии, меко сирене, пуешко и бонбони маршмелоу. Всичко е купено. Кое точно от това прилича на глад?
Диана се смути, но разговорът остави неприятен привкус. Самите клюки не нараняваха Полина. Дразнеше я механизмът. Свекървата ядеше, поръчваше, избираше, криеше продукти в стаята си, а зад гърба им се представяше за мъченица. И го правеше достатъчно хитро: никого не обвиняваше директно, говореше с полунамек, така че околните сами да довършат картината.
Полина не обичаше да бъде реквизит в чужди спектакли.
В къщата имаше камери. Поставиха ги предишното лято след няколко кражби в района: едната беше насочена към портата и входа, другата — към двора, а третата — към кухнята, където се намираше вратата към терасата. Камерата в кухнята не беше монтирана, за да се следят домашните, а защото веднъж през терасата някой се беше опитал да влезе у съседите. Всички у дома знаеха за камерите, включително и Тодорка Борисова. Самият Стоян Филипов беше показал на майка си приложението в телефона и се шегуваше, че вече тиквичките им са под охрана.
Полина дълго не беше пипала записите. Но след сцената пред входа реши, че чашата е преляла.
Тя влезе в къщата, остави чантата си върху шкафа и отиде в кухнята. На плота стоеше празна чиния с трохи от запеканка, до нея — лъжица. В мивката имаше чаша и чинийка. Сутринта Полина беше оставила на свекърва си изварена запеканка, пилешка супа, нарязани краставици, кисело мляко и кутия с горски плодове. Сега половината неща вече ги нямаше.
Отвори хладилника. От супата беше останало малко, от запеканката — крайно парче, а плодовете бяха изчезнали напълно. Затова пък на втория рафт си стоеше недокосната тенджера с елдена каша — същата, която Тодорка Борисова толкова обичаше да показва като доказателство за страданията си.
Полина затвори хладилника и се усмихна накриво.
Вечерта, когато Стоян Филипов се прибра, тя не се нахвърли с обвинения. По принцип рядко започваше сериозен разговор неподготвена. Стоян Филипов не беше глупав, но за майка си беше прекалено удобен: там, където трябваше да види манипулация, предпочиташе да реши, че „мама просто е възрастна и нервна“. Полина знаеше, че ако му каже всичко направо, той ще започне да замазва положението. Затова първо събра факти.
В продължение на три дни преглеждаше записите. Не денонощно и не с маниакален плам. Само кухнята, дневните часове и откъсите, заснети при движение.
Картината се оказа почти комична.
В понеделник Тодорка Борисова в девет сутринта ядеше овесена каша. В десет и четиридесет вадеше от хладилника изварени палачинки, обилно ги поливаше със сметана и отнасяше чинията в стаята си. По обяд се връщаше за праскови. В два затопляше супа, но преди това си отрязваше парче пиле и го опитваше направо до печката. В четири вземаше кисело мляко и бисквити. А в шест вечерта, щом чуеше колата на Стоян Филипов, сядаше на масата с миниатюрна порция каша и изморено лице.
Във вторник тя прехвърли половината печена риба в кутия и я скри в плик. После я отнесе в стаята си. След час се върна за лимонада — същата, която сама бе помолила да купят „за гости, ако изобщо се появи някой“.