— Щом разговорът за храненето на Тодорка Борисова вече стана общосемеен — произнесе Полина спокойно, — нека поне го изясним с факти, а не с клюки. В кухнята имаме камера. Всички вкъщи знаят за нея. Сложихме я след миналогодишните кражби в селото. Сега ще ви покажа как точно изглежда животът „само на каша“.
— Ти полудя ли? — изсъска свекървата.
— Не. Напротив. Най-после се съвзех.
Полина пусна първия запис. На екрана се видя как Тодорка Борисова влиза в кухнята, отваря хладилника, изважда кутия с риба, помирисва я, кимва доволно и си сипва съвсем щедра порция. След това взема плодове, кисело мляко и излиза от кухнята така, сякаш прави нещо напълно обичайно.
Йорданка Пиринкиа бавно се изправи на стола си. Васил Любомиров присви очи към екрана. Диана Любомирова закри устата си с длан, но не защото ѝ беше смешно — по-скоро от неудобство.
— Това кога е? — обади се един от племенниците.
— Вторник. Единайсет и двайсет сутринта — отвърна Полина.
Следващият откъс тръгна без пауза. На него свекървата ядеше десерт с извара направо до масата, после внимателно пъхаше две пакетчета пастила в джоба на халата си.
— Тодорке… — изпусна дъх Йорданка.
— Това не е каквото си мислите! — отсече Тодорка Борисова рязко. — Взех съвсем малко!
— Разбира се — кимна Полина. — Ето още едно „съвсем малко“.
Третият запис се оказа най-красноречив. Тодорка Борисова стоеше пред отворения хладилник и се колебаеше между пилешкото и кюфтетата. Накрая извади и двете чинии. Ядеше бързо, уверено, без следа от немощ или страдание. Няколко минути по-късно в кадър се появяваше Стоян Филипов и свекървата мигом се настаняваше пред малка порцийка каша, като за секунди променяше лицето си в измъчено и жално.
На терасата никой не помръдваше.
Полина спря видеото.
— През последните два месеца по молба на Тодорка Борисова са купувани плодове, горски плодове, риба, пуешко, извара, сирене, кисели млека, сладки неща, ядки, пастила, мед. Всичко е в касовите бележки. Тя не е гладувала. Хранила се е напълно нормално. Дори повече — носела е храна в стаята си. Аз нямам нищо против някой да яде. Имам против лъжата.
Тодорка Борисова скочи толкова внезапно, че столът изскърца под нея.
— Ти ме изложи пред всички!
— Не. Вие сама избрахте публиката.
— Аз съм болна жена!
— Вие се възстановявате. Именно затова готвех отделно за вас. Купувах каквото поискате. Карах ви на лекар. Напомнях ви за лекарствата. А през това време вие сте обикаляли съседи и роднини с истории как ви държа на каша.
— Защото си студена! — извика свекървата. — Всичко го правиш правилно, да, но без сърце! Като в болница! Донесла чинията, написала списък, отбелязала час. А аз имах нужда от човешко отношение!
Полина бавно кимна.
— Ето това вече е по-честно. Значи не ви е липсвала храна. Липсвала ви е власт.
Стоян вдигна глава.
— Мамо, защо го направи?
Тодорка Борисова се обърна към сина си. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но лицето ѝ остана зло и напрегнато.
— Защото след операцията никому не съм нужна! Ти си на работа. Тя командва в своя дом. При нея всичко е подредено, всичко е решено, всичко е по нейния начин. А аз каква съм тук? Гостенка, която няма право на нищо.
— В моя дом сте временно, за да се възстановите — каза Полина. — Така се бяхме разбрали. Гостът не е стопанин. Но гладна тук не сте останали нито един ден.
Васил Любомиров въздъхна тежко.
— Тодорке, защо настройваше родата? Ние вече си мислехме, че тук става нещо страшно.
— А сега доволни ли сте? — сопна се свекървата. — Всички ме гледате като престъпница.
— Гледаме те, защото си излъгала — каза Диана Любомирова направо. — Аз почти звънях на Полина с обвинения. Сега мен ме е срам.
Полина се обърна към нея.
— Към теб нямам претенции. Ти попита, аз отговорих. По-лошо е, когато хората вярват мълчаливо и после разнасят нататък.
Тодорка Борисова рязко избърса очите си с пръсти. Не ѝ се получи да плаче красиво — гневът пречеше на сълзите да изглеждат трогателно. Вече беше разбрала, че обичайният ѝ похват не действа. Никой не се хвърли да я успокоява. Никой не каза на Полина: „Е, защо така остро?“ Дори Стоян мълчеше.
И тогава свекървата реши да изиграе последната си карта.
— Добре. Щом за всички съм толкова лоша, ще си тръгна. Още днес. Да видим после как ще живеете с това на съвестта си.
Полина я погледна внимателно.
— Чудесно.
Стоян трепна.
— Поли…
— Какво? — обърна се тя към съпруга си. — Майка ти каза, че ще си тръгне. Тя има собствен апартамент в града. Не е бездомна. Операцията беше през май, а лекарят преди две седмици написа, че възстановяването върви добре и не е нужен постоянен надзор. Лекарствата са разписани. Ще извикам такси. Ще съберем багажа.
Тодорка Борисова очевидно не беше очаквала съгласие. Разчитала беше всички да се разтревожат, да започнат да я молят да остане, а Полина да изглежда жестока на фона на нейното „нямам къде да отида“. Само че Полина отказваше да участва в тази постановка.
— Ти гониш майката на мъжа си? — попита свекървата тихо.
— Прекратявам временното ви пребиваване, което превърнахте в кампания срещу мен. Достатъчно здрава сте, за да обикаляте съседите и да организирате семейни представления. Значи сте достатъчно здрава и да се върнете в собствения си апартамент.
— Стояне! — Тодорка Борисова рязко се обърна към сина си. — Чуваш ли я?
Стоян се изправи. Лицето му беше посивяло от напрежение, но гласът му прозвуча твърдо.
— Чувам. Мамо, ще се прибереш у вас.
За няколко секунди Тодорка Борисова сякаш изгуби дар слово.
— Ти ме предаде.
— Не. Аз твърде дълго се правех, че нищо не се случва. Това е друго.
Полина не си позволи да се наслаждава на момента. Прибра таблета, влезе в къщата и извади от гардероба голямата чанта на Тодорка Борисова. После се върна в стаята на свекървата.
На пръв поглед помещението изглеждаше подредено. Само на пръв поглед. В нощното шкафче имаше пакетчета пастила, бисквити, две ябълки, торбичка ядки, малко бурканче мед, няколко бонбона, салфетки и списания. В долното чекмедже Полина намери кутия с остатъци от риба, която вече миришеше толкова неприятно, че веднага трябваше да бъде завързана в плик.
— Ето го и гладното нелегално складче — каза тя сухо.
Тодорка Борисова стоеше на прага, зачервена, с напрегната шия.
— Не пипай нещата ми.
— Събирам вашите вещи. Храната с изтекъл срок ще я изхвърля. Няма да ви позволя да се натровите преди тръгване, защото после пак ще кажете, че аз съм виновна.
Свекървата я гледаше така, сякаш се опитваше да пробие дупка в нея само с поглед. Полина спокойно подреждаше халатите, бельото, лекарствата, документите, зарядното, очилата и несесера с козметика. Не хвърляше нищо небрежно, не добавяше обидни коментари, не я унижаваше. Всяко нейно движение беше точно, хладнокръвно и делово.
Стоян стоеше наблизо и за първи път виждаше не скандал, а граница. Не истерия. Не отмъщение. Не зла съпруга, която си го изкарва на възрастна жена. Пред него беше човек, който просто отказваше да плаща със своя дом и със собственото си име за чуждата потребност да управлява всички около себе си.
След около четирийсет минути таксито спря до портата. Гостите вече не седяха около масата весело. Празникът се беше разпаднал, но никой не си беше тръгнал. Всички като че ли разбираха, че не са станали свидетели на обикновена семейна кавга, а на края на една дълга манипулация.
Тодорка Борисова излезе от къщата с летен костюм и чанта в ръка. До портата се спря и се обърна към Полина.
— Още ще съжаляваш. Настрои родата срещу мен.
— Не — отвърна Полина. — Показах на родата какво сте правили вие самата. Разликата е голяма.
— Аз съм майката на мъжа ти.
— А аз съм стопанката на този дом. И човекът, когото оклеветихте.
Свекървата премести поглед към Стоян.
— Сине…
Той пристъпи по-близо, но не я прегърна.
— Мамо, утре ще дойда. Ще проверя как си се настанила. Ще ти поръчам продукти с доставка. Но тук повече няма да живееш.
— Тя те настрои.
— Видеото ме настрои.
Тези думи се оказаха последните. Тодорка Борисова се качи в таксито, тръшна вратата и обърна лице към прозореца. Колата излезе през портата и след нея се вдигна лек облак прах.
Полина се върна на терасата. Гостите мълчаха. Първа към нея пристъпи Диана Любомирова.
— Извинявай — каза тя. — Наистина повярвах на грешния човек.
— Сега поне знаеш как се проверява.
Васил Любомиров тежко се отпусна обратно на стола.
— Тодорка винаги е обичала всички да се въртят около нея. Но чак така…
— Тя не е глупава — каза Полина. — Много добре е разбирала какво прави. Затова е говорила зад гърба ми, а не в лицето ми.
Йорданка Пиринкиа кимна замислено.
— Най-неприятното е, че можеше просто да каже: самотно ми е, страх ме е след операцията, поседете при мен. Всички щяха да я разберат.
— Това не дава власт — отвърна Полина. — А жалостта дава.