— Нима си въобразяваш, че без теб съм загубен? Че си незаменима?
Виктория не отмести поглед. Срещна очите му спокойно, почти студено.
— Провери, щом искаш. Само не забравяй една дребна подробност — жилището е мое.
След това в дома им настъпи истинска тиха война. Николай демонстративно мълчеше, не я поглеждаше и нощем се премести на дивана. Роднините му звъняха по няколко пъти на ден, но Виктория оставяше телефона да вибрира, докато екранът угасне.
В петък вечерта, когато се прибра от работа, тя завари в апартамента Радка Иванова и Елена. Двете бяха седнали в кухнята, а Николай стоеше до прозореца, сякаш присъствието му там беше случайно.
— Колко любопитно събрание — каза Виктория, без да сваля палтото си. — Често ли устройвате семейни съвети в моя дом, без да ме поканите?
— Виктория, дошли сме да поговорим — започна Радка Иванова с напрегнат глас.
— Слушам ви.
— Ти разбиваш семейството! — избухна Елена. — И то заради някакви пари!
Виктория се засмя кратко, без капка веселие.
— Някакви? Елена, за две години от нашия бюджет изтекоха почти хиляда лева заради теб. Това ли наричаш „някакви“ пари?
— Ще ги върна!
— Кога? Кажи точна дата.
Елена се смути и за миг сведе очи.
— Ами… когато имам възможност…
— Значи никога. Елена, ти си на тридесет и две години. Намери си работа.
— Аз имам деца!
— И какво от това? Хиляди жени гледат деца и пак работят. А ти си се настанила на врата на брат си. По-точно — на моя врат.
Радка Иванова рязко се изправи.
— Как смееш да говориш така! Ние сме семейството на Николай!
— А аз съм негова жена! — Виктория също стана. — И няма повече да издържам здрави, прави, възрастни хора, които могат сами да се погрижат за себе си.
— Николай, кажи нещо най-после! — обърна се майка му към него.
Той мълча дълго. Гледаше през прозореца, сякаш навън имаше отговор на всичко. Накрая промълви:
— Мамо, Елена… вървете си. С Виктория трябва да поговорим насаме.
Когато вратата се затвори след тях, Николай седна срещу жена си. Изглеждаше уморен, объркан, но вече не толкова агресивен.
— Може би имаш право — каза той тихо. — Но те са моето семейство. Не мога просто да ги изоставя.
— Никой не иска от теб да ги изоставяш. Искам само да не харчиш МОИТЕ пари за ТЕХНИТЕ капризи.
— Но аз нямам свои пари!
— Именно. Николай, намери нормална работа, задръж се на нея, започни да печелиш — и тогава помагай колкото пожелаеш.
Той отпусна глава.
— Поставяш ме пред избор. Или ти, или семейството ми.
— Не. Давам ти възможност да избереш. Или ставаш зрял мъж и поемаш отговорност, или всеки тръгва по своя път.
Същата нощ Виктория седя дълго до прозореца и гледа притихналия град. Вътре в нея нямаше нито болка, нито обида. Само празнота. Странна, глуха празнота, сякаш нещо важно беше приключило окончателно.
На сутринта Николай започна да събира дрехите си.
— За известно време ще остана при майка ми — каза той. — Трябва да помисля.
Виктория само кимна. Нямаше сили нито да спори, нито да моли, нито да обяснява още веднъж очевидното.
Когато вратата се затвори зад него, тя не заплака. Вместо това усети облекчение. За първи път от месеци. Сякаш огромен камък се свлече от раменете ѝ и тя отново можеше да диша.
Вечерта седна сама в кухнята с чаша чай. Беше тихо. Никой не звънеше, никой не искаше пари, никой не устройваше сцени. Само тишина и спокойствие.
Виктория знаеше, че я чакат трудни разговори. Може би и развод. Но точно в този миг се почувства свободна — от чужди дългове, от чужди проблеми, от манипулации, които твърде дълго беше търпяла.
И беше напълно сигурна в едно: каквото и решение да вземеше Николай, тя повече нямаше да позволи на никого да я превръща в портфейл за чужди нужди. Достатъчно беше. Време беше най-после да живее за себе си.