Николай стоеше отпуснат в креслото, вперил поглед в телевизора, макар че едва ли следеше какво дават. Виктория прибираше масата бавно и внимателно, като нарочно избягваше да погледне към него.
Накрая той наруши мълчанието:
— Защо трябваше да го правиш пред майка ми?
Тя остави чинията в мивката и отвърна със същия спокоен, но твърд тон:
— А защо майка ти си позволява да се меси в живота ни?
— Виктория, разбирам, че си изтощена. Но така не се постъпва…
— Как точно не се постъпва? Не се казва истината ли? Николай, аз повече не мога така. Всеки месец е едно и също — ту майка ти има нужда от нещо, ту сестра ти изниква с поредния проблем!
Той се изправи и направи крачка към нея.
— Това е временно. Ще си намеря нормална работа, ще се оправят нещата…
Виктория рязко се обърна.
— Кога? Кога ще я намериш тази „нормална“ работа? И колко ще се задържиш на нея този път — месец? Два?
В очите му проблесна обида.
— Значи изобщо не вярваш в мен?
Тя се отпусна на стола, сякаш краката вече не я държаха.
— Уморих се, Николай. Уморих се да вярвам. Уморих се да чакам чудо. Уморих се да влача всичко сама.
През онази нощ сън не я хвана. Лежеше по гръб, гледаше тавана и премисляше целия си живот. Беше на трийсет и две. Седем от тези години бяха минали в брак. А после? Още седем години да работи за двама? Или за трима, ако се прибавят и вечните „заеми“ на неговите роднини?
На сутринта Виктория се събуди с ясно решение. Докато закусваха, тя остави чашата си на масата и каза:
— Николай, трябва да поговорим сериозно.
Той я изгледа подозрително.
— За какво?
— За парите. За семейството ти. И за нас.
Тя извади листа, който беше попълвала предната вечер. На него бяха записани всички „дългове“ на неговите близки.
— Виж сам. За последните две години майка ти е взела от нас около шестстотин лева. Елена — още деветстотин. Общо хиляда и петстотин лева. Хиляда и петстотин, Николай! Това не са дребни пари.
Той взе листа и започна да го чете. Лицето му постепенно помръкваше.
— Откъде ги измисли тези числа?
— Не съм ги измислила. Водя си записки. До последната стотинка. И знаеш ли колко са върнали? Нито лев.
— Виктория, роднините понякога изпадат в трудни ситуации…
— Всички изпадат! Но защо аз трябва да плащам цената на техните проблеми? Защо моите родители, ако им трябва помощ, ще премислят два пъти дали изобщо да ми се обадят, а твоите искат пари така, сякаш им се полагат по право?
Николай не отговори. Тя продължи, вече без колебание:
— Взех решение. Оттук нататък — нито лев повече за твоите роднини. Ако още веднъж извадиш пари от семейния ни бюджет без мое съгласие, подавам молба за развод.
Той пребледня.
— Ти… шегуваш ли се?
— Никога не съм говорила по-сериозно. Обичам те, Николай. Но няма да бъда дойна крава за семейството ти.
Мъжът скочи от масата.
— Това ултиматум ли е?
— Наричай го както искаш. Аз повече няма да търпя.
Той излетя от кухнята и след миг входната врата се тръшна след него. Виктория остана на мястото си, загледана през прозореца към дъжда, който тъкмо започваше да се сипе.
След около час телефонът ѝ звънна. Беше Елена. Виктория не вдигна. Малко по-късно се обади Радка Иванова. И нейното обаждане остана без отговор.
Вечерта Николай се прибра ядосан и подпийнал.
— Доволна ли си сега? — хвърли той още от прага. — Майка ми е в болница, сестра ми изпада в истерия!
— Това са техни проблеми — отвърна Виктория равнодушно.
— Ти… ти си просто егоистка!
— Може и така да е. Но съм егоистка, която сама решава какво да прави със собствените си пари.
Николай стисна челюсти и пристъпи към жена си.