— А по-предишния? Николай, докога според теб трябва да преглъщам всичко това?!
— Вики, моля те, успокой се. Тя не е чужд човек, сестра ми е!
— Семейство ли? — гласът на Виктория се пречупи. — А аз тогава каква съм? Работя на две места, стискам всяка стотинка, отказвам се от нормална почивка, а сестра ти може спокойно да си стои без сериозна работа и да живее от нашите пари?
— Елена работи! — опита се да я защити Николай, макар и не особено убедително.
— Къде точно работи? Какво е това работене? Няколко часа като продавачка? Николай, Елена е здрава жена, има ръце, има крака — да излезе и да си изкарва парите!
Лицето на Николай помръкна.
— Ти не разбираш. Елена има деца…
— Половината страна има деца! Това означава ли, че всички трябва да живеят от чуждите заплати?
В този миг Виктория си спомни предния месец. Тогава Николай пак беше „помогнал“ на сестра си — петнайсет хиляди. Преди това даде десет хиляди на майка си. Виктория започна мислено да събира сумите и стомахът ѝ се сви: само за последната година роднините на съпруга ѝ бяха взели „назаем“ над двеста хиляди. И нито лев не се беше върнал обратно.
На следващия ден, точно както Николай беше обещал, Радка Иванова пристигна у тях. Свекърва ѝ изглеждаше изненадващо свежа за жена, която уж имаше проблеми с кръвното. Бузите ѝ бяха румени, носеше нова рокля, а косата ѝ беше оформена като след посещение при фризьор.
— Вики, колко си отслабнала! — отбеляза тя още от вратата. — Изобщо не се щадиш, момиче.
Виктория не отговори. Само продължи да подрежда масата. Радка Иванова се настани удобно и, както винаги, започна с оплакванията си:
— Ех, животът стана много тежък. Всичко поскъпва, пенсията не стига за нищо. Даже си мисля да потърся някаква дребна работа…
Николай веднага се намеси:
— Мамо, каква работа на твоите години? Ние ще помагаме, не се тревожи.
Виктория остави чайника върху масата толкова рязко, че чашите иззвънтяха. И майка, и син я погледнаха смаяно.
— С какво точно ще помагаме, Николай? — попита тя ледено. — Ние самите едва свързваме двата края.
— Вики! — възмути се той.
— Какво „Вики“? Радка Иванова, простете, но и на нас парите ни не стигат до края на месеца. Работя на две места само за да успеем да заделим нещо.
Свекърва ѝ стисна устни.
— В наше време жените уважаваха мъжете си и семейството стоеше над всичко.
— Във вашето време мъжете издържаха семействата си — отвърна Виктория остро. — А не живееха на гърба на жените си.
Николай почервеня.
— Вики, ти изобщо чуваш ли се какво говориш?
— Казвам истината. Николай, за една година смени три работи. И всеки път сам си тръгваше.
— Това не е вярно! — опита се да възрази той.
— О, извинявай. Последния път наистина не си тръгна сам — уволниха те, защото просто спря да ходиш на работа.
Радка Иванова плесна с ръце.
— Николайчо, какви са тези неща, които говори за теб?
— Мамо, Вики преувеличава…
— Преувеличавам ли? — Виктория извади от шкафа папката със сметки и разписки. — Ето ги плащанията за последните шест месеца. Всичко е минало през моята карта. А това е извлечението от общата ни сметка — за цяла година Николай е внесъл там четиридесет хиляди. Четиридесет! За дванайсет месеца!
Свекърва ѝ се втренчи в листовете, без да каже нищо. После вдигна очи към снаха си.
— Но Николай помага вкъщи…
Виктория се засмя кратко, рязко и с горчивина.
— Помага? Радка Иванова, кажете ми кога за последно синът ви е сготвил вечеря? Кога е пуснал пералня? Кога е изчистил?
Вечерта, след като свекърва ѝ си тръгна, над апартамента се спусна гнетяща тишина.