— Ти подиграваш ли ми се?! Аз се съсипвам на две места, а накрая пак от мен се очаква да издържам твоите безделници! — изкрещя Виктория.
След безкрайния работен ден тя се отпусна тежко върху дивана и притисна с пръсти пулсиращите си слепоочия. Първо осем часа в офиса, после още четири — допълнително счетоводство при един познат предприемач. Така продължаваше вече трета година. В жилището беше тихо; единствено хладилникът в кухнята бръмчеше равномерно и досадно.
Входната врата хлопна — Николай се беше прибрал. Виктория дори не вдигна глава. Продължи да разтрива слепоочията си. Мъжът ѝ влезе в кухнята и след миг оттам се чу дрънчене на съдове.
— Вики, ще вечеряш ли? — провикна се Николай.
— Не ми се яде — отвърна тя, без да отваря очи.
Седем години бяха женени. Седем години, започнали с надежди, планове и обещания, а превърнали се постепенно в поредица от караници, премълчавания и натрупана обида. Виктория си спомни сватбения им ден — колко щастливи изглеждаха тогава. Николай ѝ беше обещал да бъде опора, да я пази, да стои до нея. Къде бяха останали тези думи сега?
Апартаментът беше неин — наследство от баба ѝ още отпреди брака. Двустаен, в хубав квартал, с гледка към парк. Виктория се държеше за този дом като за последното сигурно нещо в живота си.
В застрахователната компания заплатата идваше редовно, но не беше кой знае колко висока. Затова вечерите ѝ отиваха в допълнителна работа.
Николай се появи в стаята с чиния макарони в ръка.
— Пак ли стоя до късно? — попита той и се настани в креслото срещу нея.
— А какво да правя? Нали знаеш, събираме за ремонт. И не е зле най-после да отидем на нормална почивка, а не всяко лято при майка ти на село.
Лицето на Николай се стегна още щом чу за майка си. Радка Иванова беше отделна тема. Свекървата им идваше често, все се оплакваше ту от здравето си, ту от липсата на пари. И всяко нейно посещение завършваше по един и същи начин — Николай ѝ пъхаше някаква сума.
— Между другото, мама утре ще дойде — подхвърли той уж небрежно.
Виктория рязко отвори очи.
— Пак ли? Та тя беше тук преди две седмици!
— Какво да направя? Кръвното ѝ пак играело, искала да ходи на лекар.
— И в нейния град има лекари — измърмори Виктория.
Николай остави чинията с раздразнение.
— Вики, това е майка ми! Толкова ли е трудно да проявиш малко разбиране?
Разбиране… Виктория се усмихна горчиво. За седем години Николай беше сменил пет работни места. Веднъж началникът бил глупак, друг път колективът не му подхождал, трети път заплащането било обидно ниско. Сега работеше като мениджър в автосалон, но и там вече започваше да намира причини за недоволство.
Телефонът му звънна. Николай погледна екрана и веднага излезе в коридора. Виктория неволно се заслуша — обаждаше се Елена, сестрата на мъжа ѝ. И тя беше цяла отделна история. Трийсет и две годишна, с две деца от двама различни бащи, вечно затънала в заеми, дългове и спешни нужди. А решението винаги беше едно и също: да звънне на брат си.
Николай се върна в стаята с виновно изражение. Виктория разбра всичко още преди да е проговорил.
— Колко? — попита тя уморено.
— Вики, не започвай така… Елена наистина е в трудно положение. Децата тръгват на училище, а бившият ѝ пак се бави с издръжката.
— Колко, Николай?
— Двайсет хиляди. Но тя се закле, че след месец ще ги върне!
Виктория скочи от дивана. Ръцете ѝ трепереха от гняв.
— След месец? Както миналия път ли? А предишния път?