— Умирам — обяви тя с глас, сякаш вече говореше от отвъдното, като все пак отвори едното си око, за да провери дали я гледам. — Кръвното ми е двеста на нула. Сърцето ми блъска като пневматичен чук. Ти ме докара до това състояние.
— Маргарита Соколова — седнах внимателно на ръба на креслото. — Днес бях в банката. Вие ли подписахте вместо мен договора за поръчителство?
— Не съм фалшифицирала нищо! — изправи се тя с такава пъргавина, че кръвното ѝ явно веднага оздравя. — Просто се упражнявах. Ръката ми трепери, възрастна жена съм. А и нали сме семейство? Какво значение има чия е драсканицата отдолу?
— Има огромно значение — казах и извадих телефона си. — Това е документна измама. За такива неща се стига до наказателна отговорност, включително до две години лишаване от свобода. В затвора, доколкото съм чувала, макароните ги дават безплатно, така че поне за храната няма да се тревожите.
Лицето ѝ избеля дотолкова, че за миг почти се сля с тапетите.
— Ти… ти ще пратиш майката на мъжа си в затвора?
— Аз лично — не. Банката обаче би го направила с удоволствие. Но мога да оттегля жалбата, ако постигнем разумна договорка.
Маргарита присви очи. В главата ѝ, явно пригодена за дребни хитрости и полулегални комбинации, започнаха да скърцат зъбчати колелца.
— Какво искаш?
— Първо: подписвате декларация, че задължението е изцяло ваше. Второ: прехвърляте вилата на Кирил Данаилов. С дарение. Още утре. Така кредиторите няма да могат да я вземат. После ние я продаваме, погасяваме кредита ви за „Богинята на изобилието“, а каквото остане — ще бъде за вас, за да живеете.
— Никога! — изпищя тя. — Това е изнудване!
— Не, това е антикризисно управление — уточних спокойно. — Или вилата, или решетките. Изборът е като в квартална столова: или картофено пюре, или макарони, но все нещо ще трябва да се преглътне.
Тя започна да възразява. После премина към сълзи. Накрая дори направи опит да припадне театрално, но аз навреме споменах, че ще я залея с кофа студена вода. След кратък размисъл Маргарита се отказа да пада, очевидно защото не ѝ се рискуваше да съсипе ламината.
В крайна сметка надделя здравият разум. Или страхът от държавна квартира с решетки — трудно беше да се каже кое от двете.
След седмица вече оформяхме документите. Вилата, този паметник на занемаряването и буренясалите амбиции, се продаде изненадващо бързо. Получените пари стигнаха да се покрие кредитът за нейната велика „Богиня на изобилието“, а даже остана и известна сума отгоре.
Истинската развръзка обаче настъпи на семейната вечеря, която Маргарита Соколова настоя да организира в чест на „помирението“. От пръв поглед беше ясно, че не е простила нищо и вече подготвя контраудар.
Масата беше отрупана със салати, в които майонезата очевидно бе повече от всички зеленчуци, взети заедно. Свекърва ми се беше настанила начело, като генерал преди последна битка.
— Е, деца — започна тя с меден глас и вдигна чашка с домашна наливка. — Всичко е добро, щом завършва добре. Евелина Радева, разбира се, постъпи жестоко, като ме лиши от земята-хранителка, но аз съм мъдра жена и прощавам. Между другото, Кириле, тези дни видях една реклама… Продават уникални филтри за вода със сребърни йони. Само осемстотин лева. Водата ставала направо свята! На всички ни е нужно пречистване след тази мръсотия. Евелина Радева, ти ще ги платиш, нали? Като знак за извинение.
Кирил Данаилов се задави с руската салата. Аз бавно оставих вилицата си до чинията.
— Маргарита Соколова — произнесох кротко и ѝ подарих най-хищната си усмивка. — Знаете ли, че сребърните йони в големи количества могат да причинят аргирия? Кожата посинява. На вас много ще ви отива — ще приличате на Аватар, само че в пенсионна версия.