Само че Маргарита Соколова не оцени шегата. Вместо това се сниши и притихна като усойница в копър, която само чака някой да стъпи достатъчно близо.
И днес най-сетне дойде големият финал.
— Ти изобщо не схващаш положението! — извика тя и драматично притисна длан към гърдите си — там, където при нормалните хора се намира сърце, а при нея, по всяка вероятност, работеше калкулатор. — Обаждат ми се от фирма за събиране на дългове! Взех заем. Съвсем малък.
— За какво? — попита Кирил тихо, сякаш вече се страхуваше от отговора.
— За курса „Богиня на изобилието: как да отключим паричния поток“ — изстреля тя на един дъх. — Това е вложение в бъдещето!
Чаят ми влезе накриво. Кирил скри лицето си в шепи.
— Мамо… — простена той. — Ти си изтеглила шест хиляди лева, за да те учат как да дишаш…?
— Подробностите не са важни! — сряза го Маргарита Соколова. — Важното е, че потокът не се отвори. Явно чакрите ми са задръстени. А вноската е утре. Евелина, ти имаш пари на депозит. Знам, Кирил ми е казвал. Погаси ми кредита, а аз после… от пенсията… постепенно…
— Госпожо Соколова — скръстих ръце пред гърдите си, — имам насрещно предложение. Продавате вилата, на която отглеждате единствено бурени и чувство за вина у сина си, и с тези пари си покривате задължението.
— Вилата?! — изпищя тя така, сякаш бях предложила да продадем семейната икона на килограм. — Това е родово гнездо! Там дядо ми се е криел от дъжда под лист от репей! Как изобщо ти се обърна езикът? Безсърдечна… сухарка такава! Кириле, кажи ѝ нещо!
Свекърва ми се извърна към сина си с очакването той по навик да я подкрепи. Беше свикнала Кирил да е мек като пластилин в ръцете ѝ. Само че бе пропуснала една подробност: и пластилинът, оставен на студено, се втвърдява като камък. А в нашата кухня температурата вече беше полярна.
— Мамо — гласът на Кирил първо потрепери, но после се стегна. — Евелина е права. Няма да плащаме за твоята „Богиня“.
— Какво? — Маргарита Соколова премигна няколко пъти, а от миглите ѝ се посипа евтина спирала. — Ти предаваш майка си заради тази… офисна мишка?
— Тази „мишка“ издържа сина ви и плаща сметките в този апартамент — отвърнах спокойно. — А между другото, мишките са доста умни животни. За разлика от вас, те не влизат два пъти в един и същ капан.
Маргарита Соколова скочи от стола. Той изскърца и отлетя назад с трясък.
Без да каже нищо повече, тя се изстреля към коридора и блъсна вратата така, че шапката ми падна от закачалката.
— Извинявай — промълви Кирил и се наведе да събира парчетата от чашата, която майка му бе помела в пристъп на артистична ярост.
— Няма нищо — прегърнах го през раменете. — Даже беше забавно. Като цирк, само че клоунът беше злобен и без грим.
Решихме, че с това представлението приключва. Колко сме били наивни. Оказа се, че това е било само увертюрата.
Три дни по-късно телефонът ми звънна в офиса.
— Евелина Радева? Обаждаме се от банка „Бързи пари — дълга мъка“. Вашата свекърва ви е посочила като поръчител. Тя е просрочила плащането си и съгласно договора започваме процедура по събиране на сумата от вас.
Затворих слушалката и преброих до десет. После до двайсет. Накрая си представих Маргарита Соколова в костюм на гигантска скарида, която бавно се вари в казан. Това ме успокои повече, отколкото очаквах.
Същата вечер отидох у тях. Вратата не беше заключена. В жилището миришеше на валериан, застоял въздух и стари парцали. Свекърва ми се беше проснала на дивана с мокра кърпа върху челото и играеше умиращ лебед, прострелян точно в разгара на кариерата си.