— Длъжна си — отсече Маргарита Соколова и отпи от колекционния ми улун с такъв звук, сякаш отпушваше мивка с вакуум. — Омъжила си се за сина ми, значи си приела и активите му, и пасивите му. А аз съм най-важният му пасив. Тоест… пфу, актив! Накратко, Евелина Радева, стига се прави на разсеяна и вади картата.
Погледнах свекърва си. В очите ѝ, щедро очертани с нещо черно като въглен, блестеше решителността на бултериер, зърнал оставена без надзор наденица. До нея мъжът ми Кирил Данаилов беше свил глава между раменете си толкова дълбоко, че приличаше на уплашена костенурка, облечена в дебело плетен пуловер.
— Маргарита Соколова — произнесох спокойно аз и внимателно отместих купичката с бисквити, преди да я присъедини към личните си владения. — Нека изясним правната страна. В гражданското аз се подписах под любов и вярност към Кирил Данаилов, а не под договор за финансиране на вашите финансови пирамиди.
Свекърва ми застина с меденката на половината път към устата. Това беше онзи миг, в който нахалството ѝ се сблъска челно с моето добре тренирано безразличие.
Всичко започна преди три месеца. Кирил беше съкратен. Компанията, в която работеше като инженер, се срина с елегантността на картонена къщичка, духната от вятъра. Мъжът ми е златен човек — сръчен, умен, добър — но с душа, фина като оризова хартия. Докато изпращаше автобиографии и обикаляше интервюта, аз без паника поех семейния бюджет. Работя като финансов анализатор и предпочитам числата пред драматичните сцени.
Маргарита Соколова обаче надуши промяната мигновено. Щом синът ѝ временно бил „на минус“, значи хранителната база, според нейната логика, трябваше да се премести към мен.
Преди това тя източваше пари от Кирил. Веднъж за „спешна операция“, друг път за смяна на дограма, която при нея се сменяше по-често от настроението на тийнейджър. Кирил въздишаше, но плащаше. „Все пак ми е майка“, казваше той. Сега кранчето пресъхна и майката реши да дойде направо при извора.
Първият сигнал беше почти невинен.
— Евелинче — изпя тя по телефона преди седмица, с глас, намазан с мед. — Дойдоха ми сметките за ток, вода и парно, страшни цифри. Кирил не вдига. Преведи ми сто лева, а?
Преведох ги. Не исках да тревожа мъжа си — точно тогава правеше важно тестово задание за нова работа.
Вторият сигнал вече прозвуча като сирена. Тя се появи у нас без предупреждение, точно когато вечеряхме.
— О, скариди! — възкликна, без дори да си събуе обувките, и нахлу в кухнята. — А уж нямали сте пари.
— Пари имам аз — усмихнах се. — Кирил в момента е в творческа пауза.
— Точно така! — тропна се тя на стола. — Ти имаш. А майката на мъжа ти има само високо кръвно и стар диван. Като казах диван… Харесах си един ъглов, „Бергамо“. С масаж… тоест, просто с масажна функция. Само три хиляди лева е. Ще го вземеш ли на изплащане на твое име? На теб ще ти одобрят, имаш честно лице.
Тогава се измъкнах с шега, че лицето ми фигурира в банковия черен списък заради прекомерна красота, и реших, че темата е приключена.