— Пак започна с отровните си подмятания! — Маргарита Соколова обидено нацупи устни. — Аз настоявам да ме уважавате! Майка съм! Аз те приех в семейството!
— Жилището е мое — припомних ѝ спокойно.
— Това няма значение! — замахна тя с ръка и за малко да събори купата със салата. — Длъжна си да мислиш за нас. Ами ако в мен се крие талант? Ако искам да започна собствен бизнес?
— Какъв точно? — намеси се Кирил Данаилов. — Завод за производство на проблеми на едро?
Свекърва ми стана червена като домат.
— Как смееш да ми говориш така! Тя ли те научи на това? Чехльо такъв! Аз за теб го правя! Исках всички да живеем богато! А вие…
Тогава, явно решила, че няма какво повече да губи, тя извади най-тежката си артилерия.
— Ако веднага не ми дадете пари за тези филтри, аз… аз ще се пренеса при вас! Ще дам моя апартамент под наем и ще живея тук, в хола! Всеки ден ще те уча, Евелина Радева, как се готви истинска мусака!
В стаята настъпи такава тишина, че можеше да се чуе как някой преглъща паниката си. Заплахата беше ужасяваща — на нивото на природно бедствие. Да живееш с Маргарита Соколова под един покрив беше все едно доброволно да се заключиш в клетка с гладна миеща мечка, при това с резки промени в настроението.
Погледнах Кирил Данаилов.
Той се усмихваше. Широко. Спокойно. С онази увереност, която човек има, когато вече държи коз в ръкава си.
— Мамо — каза той и извади от джоба си сгънат лист. — Намерих си работа. Днес ми изпратиха официалното предложение. Главен инженер на проект. Заплатата е такава, че дори не си я представяла.
Очите на свекърва ми светнаха като два прожектора.
— Синчето ми! — възкликна тя и за части от секундата замени яростта с медена нежност. — Знаех си аз! Моя кръв! Ето, сега вече ще заживеем както трябва! Ще купим филтрите, нов диван, а на мен едно хубаво палто…
— Не, мамо — прекъсна я Кирил Данаилов. — Няма да купуваме нищо от това. Обсъдихме го с Евелина Радева. Ще теглим ипотека за по-голям апартамент. А докато съберем нужните средства, минаваме на строг режим на икономии.
— Как така? — тя замръзна на място.
— Ами така. И между другото, понеже напоследък толкова се увличаш по енергии, езотерика и духовно пречистване, решихме, че материалните блага само ще ти навредят. Парите са ниски вибрации, мамо. Не искаме да развалим кармата ти.
— Какво?! — задави се тя от възмущение. — Какви вибрации те гонят? Дай ми пари!
— Не мога — Кирил Данаилов разпери ръце с невинно изражение. — Евелина Радева е моят финансов директор. Всички въпроси се съгласуват с нея.
Маргарита Соколова бавно обърна глава към мен. Лицето ѝ приличаше на смачкана банкнота от сто лева, която банкоматът упорито отказва да приеме.
— Ти… — изсъска тя.
— А аз — не ѝ позволих да довърши и спокойно отпих последната глътка от сока си — инвестирам единствено в проекти с потенциал. Вие, майко, сте токсичен актив. Рискът е прекалено висок, а възвръщаемостта — нулева.
От онази вечер измина половин година.
Кирил Данаилов се справя чудесно на новата работа, а ние наистина купихме по-голям апартамент. Свекърва ми? Обажда се веднъж месечно, оплаква се от живота, но пари вече не иска. Явно най-накрая е разбрала, че банката „Син и Снаха“ е с отнет лиценз.
А съвсем наскоро научих, че е започнала работа като портиерка. На всички обяснява, че го прави „заради общуването с хората“, но ние добре знаем истината. Сега официално следи кой при кого влиза във входа. Идеална длъжност за човек, който обожава да си пъха носа в чуждите дела — само че този път дори ѝ плащат за това.