И повече не ме разпитва. Той умееше да не човърка там, където човек сам не е готов да отвори дума. Просто седеше до мен, отпиваше чай от любимата си чаша с надпис „На най-добрия майстор“ — подарък от колегите му за рождения ден. И точно тогава осъзнах, че цялата вечер ми е липсвало именно това. Да не се доказвам. Да не се оправдавам. Да не се преструвам на някоя друга.
Останахме в кухнята почти до един след полунощ. После Антон прибра чашите в съдомиялната, провери дали вратата е заключена и отиде да си легне. Аз постоях още малко до прозореца.
Сутринта входната врата тихо хлопна — Антон беше тръгнал на работа. На масата имаше бележка: „Ще се прибера към седем. Обядът е в хладилника.“ Прочетох я и се усмихнах. Ето го моя „обикновен работник“. Става в шест, излиза без да мрънка, оставя ми храна. А в хладилника, между другото, фризерът държеше минус осемнайсет, а основната камера — плюс четири. Той лично беше настроил всичко.
Три дни по-късно ми се обади Елица.
– Слушай, няма да повярваш. Видях Десислава в мола. Беше като изгубена. Мъжа ѝ го освободили. По-точно съкратили го. Закрили длъжността. Веригата била купена от друга фирма, започнали оптимизации и целият регионален мениджмънт заминал под ножа. Сега е без работа. Десислава твърди, че било временно, че имало предложения от други градове. Само че не им се местело. И изобщо… — Елица се поколеба. — Само не го разнасяй. Беше много разстроена. Даже грим нямаше, очите ѝ червени. Питаше дали някой не търси учител по английски за частни уроци. Нали преди преподаваше почасово в езикова школа. Май положението с парите не е розово.
Затворих телефона и дълго останах неподвижна, втренчена в стената. Не изпитах радост. Не умея да се радвам на чужди неприятности. Само си помислих колко бързо се обръща всичко. Днес се возиш в автомобил „представителен клас“ и плащаш по 1200 лв. за стая с гледка към скалите, а утре търсиш допълнителна работа и се чудиш дали ще успееш да покриеш таксата за частното училище.
Същия ден Антон монтираше хладилна витрина в нов гастроном. Прибра се в добро настроение.
– Собственикът остана доволен. Предложи ми още два обекта.
И тогава разбрах нещо много просто: докато в града има магазини, складове, кафенета и столови, мъжът ми няма да остане без работа. Хладилната техника винаги се поврежда. И винаги ще е нужен човек, който знае как да я върне към живот. Не от лаптоп, не от кожен стол в офис, не през видеовръзка от Пловдив. А с ръцете си и с двайсет години опит зад гърба.
Вечерта му разказах за Десислава. Антон ме изслуша, поклати глава и каза:
– Знаеш ли, мислех си нещо. Догодина да отидем някъде на почивка. Не в планината — усмихна се той, — но може в някой балнеосанаториум. Гърбът почна да ме наболява.
– Да отидем — отвърнах.
Той се върна от стаята с рекламен каталог. Оказа се, че вече е набелязал няколко места. До полунощ седяхме на кухненската маса, разглеждахме снимки, четяхме мнения, спорехме дали да вземем стая с балкон, или нещо по-скромно. Напълно обикновена вечер. Най-обикновени разговори. А на мен ми беше хубаво. Толкова хубаво, колкото не ми беше станало нито за миг в онази банкетна зала.
Следващата седмица се засякох с Десислава в супермаркета. Стоеше пред витрината със замразени храни и внимателно разглеждаше етикета на пакет пелмени. Помислих да я подмина, но тя ме забеляза.
– О… здравей — каза тя.
Гласът ѝ нямаше нищо общо с онзи от срещата на випуска. Беше тих, почти несигурен.
– Здравей.
– Аз тук… — запъна се тя, пусна пакета в кошницата и, без да ме погледне право, промълви: — Исках да ти се извиня. За онази вечер. Прекалих с приказките. Просто…
– Остави — казах. — Забравено е.
– Не, наистина. Не биваше да говоря така. Много глупаво се получи.
Тя така и не вдигна очи към мен. Взе кошницата и почти забързано тръгна към касите. Проследих я с поглед. Беше облечена съвсем семпло — без обеци, без токчета, със стара куртка. Явно времената наистина се бяха променили.
Вечерта споделих с Антон. Той само сви рамене.
– Извинила се е — значи добре. Може пък да е разбрала нещо.
– Така ли мислиш?
– Не знам. Но недей да таиш лошо към нея. За какво ти е?
И до днес понякога се сещам за онази вечер. Когато Антон се прибере, измие си ръцете и седне да пие чай, го гледам и знам: друг човек не ми трябва. В тази чаша чай има цял тих, сигурен свят, в който не е нужно да даваш отчет пред никого и да доказваш каквото и да било.
А вие замисляли ли сте се кое в живота ви е истинско и кое съществува само за да направи впечатление на другите?