Малко след това в залата се появи един мъж. Беше висок, облечен в хубав костюм, с кожено куфарче, което изглеждаше скъпо. Десислава направо грейна.
– О, ето го и моя! Обеща да мине!
Той се приближи до масата и поздрави учтиво всички. Огледах го по-внимателно: лицето му беше посивяло от умора, под очите му личаха тъмни торбички, а вратовръзката му беше леко разхлабена. Седна до жена си, остави куфарчето на свободния стол до себе си и въздъхна така тежко, сякаш едва се държеше прав.
– Запознай се, това са мои съученички – започна бързо да обяснява Десислава и изреди имената. – А това е съпругът на нашата… колежка от училищния чин.
Дори името ми не каза. Мъжът ѝ кимна, промърмори някаква любезност и посегна към платото със сандвичи. Десислава обаче веднага го хвана за ръката.
– Това не го яж, не ти е позволено. Поръчала съм ти отделно за колата.
– Гладен съм – каза той съвсем тихо.
– Ще потърпиш. У дома ще вечеряш.
Той отдръпна ръката си. Поседя няколко минути мълчаливо, втренчен в една точка пред себе си. После телефонът му звънна и той излезе навън. Десислава го изпрати с поглед и се обърна към нас:
– Видяхте ли? Дори на моята среща успя да дойде, а днес има три съвещания и видеовръзка с Пловдив. Ето това е истински мъж – винаги намира време за семейството си.
Погледнах часовника. Минаваше десет и половина. Антон сигурно вече спеше. Или пък чакаше да му се обадя.
След малко съпругът на Десислава се върна. Изглеждаше още по-съсипан. Седна на самия край на стола и започна да ѝ говори нещо тихо. Не се заслушвах нарочно, но отделни думи все пак стигаха до мен:
– …отчета не го приеха… доставчикът обърка сроковете… утре в осем…
– Нали си ръководител, разпредели задачите – отвърна Десислава. – Защо се въртиш като хамстер в колело? Назначи хора.
– Не мога да прехвърля на друг нещо, за което после мен ще държат отговорен.
– Значи не търсиш правилните хора.
– Десислава, не сега. Наистина съм уморен.
Тя млъкна. А на мен изведнъж ми се изясни онова, което цялата вечер не успявах да уловя. Зад красивата витрина на „успешния брак“ седеше един обикновен, притиснат до стената човек. Недоспал, изтощен, хранещ се както падне, без да принадлежи на себе си. Триста души подчинени означаваха триста отделни грижи. Двадесет и осем магазина – двадесет и осем постоянни главоболия. А „представителният“ автомобил всъщност беше салон, в който прекарваш по четири часа дневно и през цялото време отговаряш на обаждания.
Към единадесет и половина гостите започнаха да се разотиват. Облякох шлифера си, а Елица ме настигна в коридора.
– Не ѝ се сърди на Десислава – каза тя. – Винаги си е била такава. Помниш ли как в девети клас подхвана новото момиче само защото не искаше да дружи с нея? Нищо не се е променило.
– Не се сърдя – излъгах. – Просто ми стана неприятно.
– Разбирам те. – Елица се поколеба за миг. – Моят мъж, между другото, работи като технически ръководител на строеж. По цял ден е на обекта, вечер се прибира смазан. Но като влезе вкъщи, играе с децата, а през почивните дни излизаме някъде извън града. Ако от сутрин до вечер изчезваше по заседания и срещи, за какво ми е такъв живот?
Кимнах. Тя се сбогува и тръгна, а аз извадих телефона и набрах Антон. Вдигна веднага.
– Свърши ли?
– Да. Ти не спиш ли?
– Не. Чайникът е още топъл. Прибирай се.
– Идвам.
Навън миришеше на мокър асфалт и есенни листа. Стоях на спирката и мислех за Десислава, за мъжа ѝ с уморените очи, за всичките ѝ хвалби, в които имаше не толкова увереност, колкото страх. Нужда да доказва. Пак и пак. На всяка цена.
Автобусът дойде след дванадесет минути. Седнах до прозореца. Градът постепенно утихваше.
Когато се прибрах, събух обувките си още в антрето и напипах пантофите. На масата ме чакаше чай. Антон ми наля чаша, а до нея остави чинийка с два сандвича – сирене и масло. Знаеше, че от такива събирания се връщам гладна, защото ми е неудобно да ям пред всички.
– Е, как мина? – попита той.
Отпих от чая. Исках да му разкажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Да повторя репликите на Десислава означаваше да го нараня. Той нямаше да го покаже. Щеше да махне с ръка и да каже: „Стига, какво значение има кой какво говори.“ Но аз го познавах. Щеше да запомни. И следващия път, когато го поканех на някакво събиране, щеше да намери причина да не дойде. Не от обида, а защото нямаше да иска да ме поставя в неудобно положение.
– Нормално – казах накрая. – Поседяхме, поговорихме. Беше Десислава Соболева. Омъжила се е за някакъв директор.
– А, Соболева – усмихна се Антон. – Това ли беше онази, за която си ми разказвала? Дето още в училище командвала всички?
– Същата.
– И как е сега?
– Пак така. Командва.
Антон кимна и не попита нищо повече.