— Не че осъждам някого — продължи Десислава, сякаш раздаваше житейски истини от висока катедра. — Просто казвам нещата такива, каквито са. Когато избираш съпруг, избираш и стандарта си на живот. Можеш да бъдеш с амбициозен мъж, с цел, с размах — да живееш интересно, да пътуваш, да не си отказваш нищо. А можеш и… е, сами разбирате.
И отново стрелна поглед към мен.
Побутнах чинията си настрани. Изведнъж храната ми заседна още преди да съм я докоснала. Искаше ми се да стана, да си взема палтото и да си тръгна, но това щеше да изглежда като поражение. А Десислава само това чакаше.
— А твоят мъж с какво точно се занимава? — попитах аз и положих усилие гласът ми да прозвучи спокойно.
Тя веднага се оживи. Явно този въпрос отдавна беше подготвен за сцената ѝ.
— Регионален директор е в голяма търговска верига. Хранителни стоки. Отговаря за двайсет и осем магазина в областта. Всеки ден — доставчици, наеми, персонал, договори. Прибира се вкъщи, а телефонът му не спира. Аз му казвам: „Изключи го поне за малко.“ А той: „Не мога, бизнесът не чака.“ Това е отговорност. Не всеки може да издържи на такъв ритъм.
— А къде ходите на почивка? — намеси се Елица, вероятно с надеждата да отклони разговора в по-безопасна посока.
— Миналата година бяхме на юг, в планината. Взехме двуетажен апартамент с гледка към едно дефиле. Шейсет хиляди на вечер. Но си заслужаваше всяка стотинка — събуждаш се, а облаците са ти точно пред прозореца. И такава тишина, че се чуват само птиците.
Говореше така, сякаш четеше текст от лъскав туристически каталог. Познавах този неин маниер още от училище: Десислава не разказваше за себе си, тя се представяше. Поднасяше живота си като изложба, на която всички трябваше да ръкопляскат.
После темата някак се завъртя около децата. Дъщеря ѝ учела в частно училище с езици, синът ѝ тренирал тенис с личен треньор. „От деца не се пести — това е инвестиция“, заяви тя с тон, който не допускаше спор.
Усетих, че под масата късам хартиена салфетка на дребни парченца. В скута ми вече се беше събрала малка купчинка.
Точно тогава телефонът ми звънна. Антон.
Излязох в коридора. Миришеше на кухня и на препарат.
— Как си? — попита той. — Да не ти е студено? Навън заваля. Искаш ли да дойда да те взема?
— Няма нужда, още е рано. При теб как е?
— Добре. Приключих една заявка, сега съм в работилницата. Разглобил съм два компресора. Ако стане нещо, звънни — ще дойда с автобуса или ще помоля някой колега да ме хвърли.
Гласът му беше съвсем обикновен, делничен. А на мен ми запари в носа. Цял ден беше обикалял из града, беше сменял компресор — а това чудо тежи към седемдесет килограма. И вместо да си почине, седеше сред части и инструменти. И пак мислеше дали аз няма да измръзна на срещата.
— Всичко е наред — казах тихо. — Ще ти се обадя после.
— Добре. Поздрави съучениците.
Когато се върнах в залата, разговорът вече беше минал към ученическите екскурзии и към това кой в кого е бил влюбен. Десислава изглеждаше отегчена — темата не я поставяше в центъра. Седнах си обратно, а Елица побутна към мен платото със сандвичи.
— Почти нищо не си хапнала. Опитай този с риба.
Кимнах, без да споря.
Но Десислава не издържа дълго извън прожектора. Скоро пак подхвана — този път за колата на мъжа си. Представителен клас, черна, кожен салон, климатроник с четири зони. Докато я слушах, се сетих за нашата стара чужда кола, която Антон купи преди три години втора ръка. Върви си, не ни прави проблеми. Маслото той си сменя, накладките също сам поставя. „Защо да плащам излишно, щом мога да го направя с ръцете си?“ — казва. И аз съм съгласна с него.
— И знаете ли, момичета, какво ще ви кажа — сниши глас Десислава, сякаш щеше да разкрие велика тайна. — Успехът не пада от небето. Това е труд всеки ден. Мъжът ми става в шест сутринта и си ляга в един през нощта. Дава здраве, време, нерви. А някои хора седят в работилница, чакат да им звънне някой клиент и си мислят, че са се уредили в живота. Различна амбиция. Различно отношение към себе си.
Не каза името на Антон. Нямаше нужда. Гледаше право към мен, а всички около масата отлично разбираха за кого говори.
Тогава вече наистина се ядосах. Не толкова заради обидата към мъжа ми — тя изобщо не го познаваше. Заболя ме, че го правеше пред хора, с които бях прекарала години в една класна стая. И никой не я спря. Едни кимаха неловко, други забиваха поглед в салатата, трети се правеха, че не са чули. Никой не каза: „Десислава, стига.“
И изведнъж ми стана ясно — страхуваха се от нея. От самоувереността ѝ, от високия ѝ глас, от скъпите обеци, от начина, по който заемаше цялото пространство. Ако ѝ възразиш, веднага се озоваваш на моето място. По-безопасно е да мълчиш.
Донесоха основното. Някой пусна музика и няколко двойки станаха да танцуват. Аз останах на стола си и мислех за Антон. Сигурно вече беше приключил с компресорите и седеше в кухнята с някоя книга. Обича да чете за нови технологии в хладилната техника. „Трябва да съм в час, иначе ще ме изхвърли пазарът“, повтаря. На нощното му шкафче винаги има купчина списания и той наистина ги чете. Часът вече клонеше към десет.