Още докато открехвах вратата към малката банкетна зала, до мен стигна гласът на Десислава. Остър, звънлив, прекалено силен — като на радиоводеща, която сутрин се опитва да събуди цял град. Беше застанала в средата на няколко жени, с чаша сок в ръка, и говореше така, сякаш всички бяха длъжни да я слушат.
Бях закъсняла с половин час. Антон го задържаха на авария — в един супермаркет в квартала беше отказала хладилната камера. Докато смени компресора, докато се измие, преоблече и стигне до спирката, автобусът вече беше заминал. Наложи се да чакаме следващия.
— …и представяте ли си, момичета, сега той ръководи цяло регионално звено. Под него работят триста души. Триста! — Десислава плъзна поглед по всички и накрая го спря върху мен. — О, ето я и нашата скромница. А ние тъкмо обсъждаме съпрузите.
Свалих си шлифера, окачих го и седнах. Единственото свободно място беше точно срещу нея. Някой ми побутна чиния с нарязани мезета, друг ми наля лимонада от бутилка. Обикновена среща на випуска — двадесет и пет години след завършването, ресторант без претенции, всеки беше дал по около шейсет лева. Дойдоха по-малко хора, отколкото се очакваше — към осемнайсет от общо трийсет и двама.
— Триста човека — повтори Десислава и ми се усмихна. — Представяте ли си каква отговорност е това? Всеки ден взема решения, от които зависят заплати, доставки, договори. Прибира се вкъщи и пак сяда пред лаптопа за още два часа. Казвам му: „Почини си малко“, а той не може. Хората чакат решения.
Опитах от руската салата. Не беше нищо особено — майонезата явно я бяха пестили, а картофите бяха прекалено много. Елица, с която някога седяхме на един чин, се наведе към мен и попита тихо:
— А твоят къде е?
— Вкъщи. Не успя да дойде, работа.
— Жалко. А какво работи?
— Техник е. Ремонтира и настройва хладилна техника.
Казах го тихо, но Десислава явно чу. Или поне реши да се направи, че е чула. Остави чашата си на масата и ме погледна с онзи поглед, който помнех още от девети клас — поглед отвисоко, дори когато физически седеше на същото ниво като всички останали.
— Знаете ли, момичета, съдбата на всяка жена се подрежда различно — заговори тя уж към цялата маса, но очите ѝ не се отместиха от мен. — Една се омъжва за мъж, който върви нагоре, гради кариера, развива се. Друга си остава с обикновен работник. Нали разбирате — цял ден по ремонти, заплата от месец до месец. И това е живот, разбира се. Само че друг живот.
На масата изведнъж стана тихо. Елица заби поглед в чинията си. Някой се прокашля неловко. От другия край един мъж — май беше Николай, някогашният ни математик — започна да обяснява нещо на съседа си, просто за да запълни неприятната пауза.
Седях неподвижно и усещах как лицето ми пламва. Не от срам. От яд. Искаше ми се да кажа много неща, но сякаш нещо беше заседнало в гърлото ми. Пред очите ми изникна Антон — предната вечер се беше прибрал към единайсет и половина от поредния спешен адрес. Без да шуми, си беше стоплил вечерята и беше седнал сам в кухнята. Аз се събудих и отидох при него. „Защо не спиш?“ — попитах го. А той само каза: „Гладен съм, нямам сили. Извинявай, че те събудих.“ И ядеше макарони, които микровълновата дори не беше затоплила както трябва.
„Обикновен работник.“ Антон може да разглоби хладилен агрегат и да открие повредата само по звука или по вибрацията. Викат го тогава, когато други майстори вече са вдигнали ръце и са посъветвали клиента да купи ново оборудване. Той отива — и след два часа машината отново работи. Да, не печели като началник с триста подчинени. Но имаме жилище с ипотека, дъщеря ни учи за готвач, хладилникът ни не е празен. Какво повече трябва?
Само че на глас не казах нищо от това. Десислава щеше да се изсмее. Или още по-лошо — щеше да ме съжали. Защото за нея „истински майстор“ не беше никакъв аргумент. Тя мереше живота с броя на хората под нечие ръководство и с редовете в автобиографията.
Спомних си занималнята след часовете. Десислава още тогава обичаше да командва. Имаше красиви панделки, скъп несесер с три отделения и вдигаше ръка първа, дори когато не знаеше отговора. Важното беше да я забележат. В гимназията правехме стенвестника заедно. По-точно — уж заедно. Накрая тя ме избута. Каза на класната, че аз бавя сроковете, макар че всъщност закъсняваше тя. Но още тогава умееше да се представя в най-добрата светлина.
И ето я сега срещу мен — стегната, добре облечена, с прецизна прическа и скъпи обеци. Разказваше за трите стотин души, които мъжът ѝ управлявал. А аз седях с блуза, купена от намаление, и мълчах.
— Все пак при всеки обстоятелствата са различни — опита се да ме защити Елица. — Щастието не е само в парите.
— Ох, Еличке, това обикновено го казват хората, които нямат пари — засмя се Десислава на собствената си шега, а няколко души около масата реагираха машинално.