Лицето ѝ вече принадлежеше не на обидена майка, а на хладен и пресметлив стратег, който току-що е спечелил важна малка битка. Красимира Емилова дори не погледна сина си. Вместо това с уверена походка, сякаш беше в собственото си царство, мина към хола, свали лекото си палто и внимателно го преметна върху облегалката на креслото. Точно на онова кресло, в което обикновено сядаше Милена.
Илиян остана в антрето. Стоеше неподвижно и гледаше затворената врата, сякаш още се надяваше тя внезапно да се отвори, а всичко случило се да се окаже някаква глупава, лошо изиграна шега. Но вратата не помръдваше. Беше заключена, тиха и непреклонна. Той се почувства като хванат в капан. Въздухът в жилището — в неговото собствено жилище — изведнъж натежа, стана чужд, задушлив, почти враждебен.
— Е, сине. Сам виждаш — прозвуча гласът на Красимира Емилова откъм стаята.
Говореше спокойно, почти безразлично, и именно това правеше думите ѝ още по-тежки. В тях нямаше обикновен упрек. Звучаха като заключение, като вече произнесена присъда.
— Мамо, стига вече, моля те — промърмори Илиян, като най-сетне откъсна поглед от вратата и влезе в хола.
Не знаеше какво трябва да направи. Не намираше подходящи думи. Искаше само едно — тази сцена да приключи веднага, без продължение, без нови реплики, без нови обвинения.
— Какво значи „стига“, Илиян? — попита тя.
Беше се настанила в креслото изправена, почти тържествена, сякаш не седеше в чужд дом, а на трон. Погледът ѝ се впи в него без капчица съжаление.
— Трябваше да замълча ли? Да я оставя да те прави за смях? Мислиш, че с отговора си унизи мен? Не, сине. Теб унизи. Пред очите на собствената ти майка тя ясно показа, че не я интересува нито мнението ти, нито авторитетът ти. Че ще прави каквото си поиска, а ти… ти просто ще го преглътнеш.
Красимира Емилова произнасяше всяка дума бавно, с премерена точност. Това не беше изблик на раздразнение, нито истерия. Беше студен, подреден разбор, който тя забиваше в съзнанието му като пирони един след друг. Илиян усети неприятен студ да пълзи по гърба му. Майка му умееше да говори така. Имаше дарбата да извърта всяка ситуация, докато накрая той започнеше да изглежда или виновен, или слаб, или и двете едновременно.
— Тя просто… такъв ѝ е характерът. Пали се бързо — опита се да защити жена си, макар че всъщност не защитаваше Милена, а последните остатъци от собственото си спокойствие.
— Характер? — Красимира Емилова се усмихна, но в тази усмивка нямаше топлина; ъгълчетата на устните ѝ почти не се помръднаха. — Не бъркай характера с липсата на елементарно възпитание. Характерът е гръбнак. Това, което видяхме, е небрежност и нахалство. Тя ти показа къде ти е мястото. А знаеш ли къде е то според нея? До нея. Безгласно допълнение към нейната личност. Аз искам синът ми да бъде мъж. Да го уважават. Най-напред собствената му съпруга.
Тя замълча за миг, сякаш нарочно оставяше думите ѝ да се просмучат по-дълбоко в него. Илиян не каза нищо. Само сведе глава. Не успя да намери нито един довод срещу нея. От нейната гледна точка всичко звучеше логично, последователно и почти неоспоримо. Най-страшното беше, че някъде дълбоко в себе си той наистина се чувстваше унизен. Не заради късите панталони на Милена. А защото не бе съумял да каже нищо — нито на жена си, нито на майка си.
— Аз искам само да разбера, Илиян — продължи Красимира Емилова, като сега гласът ѝ стана по-мек, почти загрижен. — За теб това нормално ли е? Удобно ли ти е да живееш така? Да знаеш, че думата ти не тежи?
Той вдигна очи към нея с уплашено изражение. Не желаеше този разговор. Не желаеше да бъде поставян пред избор. Искаше просто да е петък вечер, да седят с Милена в киното, да ядат пуканки и майка му да си бъде у дома.
— Ще говоря с нея — изтръгна се най-после от него.
Това не беше обещание към жена му. Това беше капитулация пред майка му.
— Добре ли е? Ще поговоря.
Красимира Емилова кимна удовлетворено. Засега това ѝ беше достатъчно. Семето на съмнението и вината вече беше посадено. Оттук нататък трябваше само да чака.
Минаха два часа и половина. Двамата седяха в хола. Илиян гледаше празно към тъмния екран на телевизора, без всъщност да вижда нищо. Красимира Емилова прелистваше някакво списание, намерено на масичката, като от време на време обръщаше страниците с престорено спокойствие. После в ключалката се чу превъртане на ключ.
Цялото тяло на Илиян се стегна, сякаш някой бе опънал невидима струна в него.
Милена влезе. Беше спокойна. По лицето ѝ не личеше нито гняв, нито обида, нито желание да продължава скандала. Събу маратонките си, подреди ги на рафта и се насочи към стаята, без да удостои свекърва си дори с бегъл поглед. Очите ѝ се спряха единствено върху мъжа ѝ.
— Искаш ли чай? — попита тя така обикновено, сякаш двамата току-що се бяха прибрали от приятна разходка.
Този прост, ежедневен въпрос прозвуча по-силно от плесница. С него Милена сякаш обезсили всичко, което се беше случило, превърна цялата сцена в нещо дребно, нелепо и недостойно за внимание. Илиян примигна объркано и не намери отговор. В същия момент Красимира Емилова бавно остави списанието в скута си. В очите ѝ проблесна студен, яростен пламък.
Войната навлезе в друга фаза.
Милена обаче се заблуждаваше. Войната не преминаваше в нов етап.