Тя вече беше започнала. Просто бойното поле се беше преместило — от прага на жилището право в средата на кухнята, която на следващата сутрин се превърна в уж неутрална територия, осеяна с неизбухнали снаряди от престорена учтивост.
Разбира се, Красимира Емилова не си беше тръгнала. Когато Милена се събуди, завари свекърва си до печката. Жената вече беше сварила онази каша, която Илиян ненавиждаше още от детските си години, а в стар семеен чайник беше запарила някаква билкова отвара, чиято натрапчива миризма напълно задушаваше аромата на прясно смляното кафе.
— Добро утро, сине — измърка свекърва ѝ, щом недоспалият и изморен Илиян се появи на прага на кухнята. — Направих ти хубава кашичка. Вие само сухо ядете, а знаеш ли какво натоварване е това за стомаха…
Илиян хвърли уплашен поглед към Милена. Тя, с лице без никакво изражение, извади джезвето си от шкафа. Не поздрави. Дори не погледна Красимира Емилова, сякаш жената беше част от кухненското обзавеждане — някакъв шкаф или уред, който внезапно беше проговорил.
Милена спокойно отмери кафето, наля вода и постави джезвето на най-малкия котлон, точно до тенджерката с омразната каша. Две „стопанки“ край една и съща печка. Въздухът се сгъсти до такава степен, че сякаш можеше да бъде разрязан с нож. Илиян застина насред кухнята като подплашено животинче, което не знае към коя страна да се присъедини.
— Илиян, подай ми захарта, моля — каза Милена, без да обърне глава.
Гласът ѝ звучеше равен, делови, почти служебен. Захарницата стоеше на масата — точно по средата между него и майка му.
Красимира Емилова, която беше по-близо до нея, демонстративно се обърна към мивката и започна да плакне напълно чиста чаша, сякаш изведнъж това се беше превърнало в най-важната работа на света. Илиян се препъна в крака на един стол, стигна до масата, грабна захарницата и я подаде на жена си. Почувства се нелепо — като посредник, като преводач между двама души, които говорят един и същи език, но упорито отказват да се чуят.
Така започнаха онези дни.
Красимира Емилова остана, както сама се изразяваше, „за да оправи нервите на момчето си“. Не вдигаше скандали. Действаше далеч по-изтънчено. Превърна се в живо въплъщение на тиха, лепкава, всепроникваща грижа. Подреждаше тенджерите по рафтовете според собственото си разбиране, защото „така е по-удобно“. Бършеше праха по горните полици на библиотеката и високо се оплакваше на Илиян колко вредно било да диша такъв въздух. Готвеше непрекъснато — тежки, мазни, засищащи ястия, точно от онези, които Милена не понасяше, но според свекърва ѝ бяха единствената правилна храна за „истински мъж“.
Милена, от своя страна, избра друга стратегия — пълно игнориране. Тя сякаш заживя в паралелна реалност. Връщаше се у дома, минаваше покрай свекърва си, която се беше настанила в любимото ѝ кресло с вестник в ръце, и говореше към празното пространство, където би трябвало да се намира съпругът ѝ:
— Илиян, тази вечер вечеряме в девет. Поръчала съм суши.
Илиян, седнал до майка си, беше принуден да отговори, усещайки едновременно парещия ѝ поглед в гърба си и леденото безразличие на жена си. Собственият му дом се превърна в минно поле. Всяка крачка, всяка дума можеше да предизвика взрив. Той спря да кани приятели, започна да отменя срещи. Прибираше се вкъщи с усещането, че отива на принудителен труд, предварително знаейки, че го чака поредното безмълвно противопоставяне.
Кулминацията настъпи в четвъртък вечер.
Милена работеше по важен проект. Бюрото ѝ, поставено в ъгъла на дневната, беше затрупано с чертежи, скъпи моливи и мостри на материали. С часове беше изграждала онзи работен хаос, който за чуждо око изглеждаше безреден, но за нея имаше строга логика — всяко нещо стоеше точно там, където трябва.
Когато се прибра, завари върху бюрото си съвършен ред. Чертежите бяха прилежно подредени на купчина, моливите — прибрани в чашата, а най-отгоре, като черешка върху торта, лежеше плетената кърпичка на Красимира Емилова.
— Малко пооправих — съобщи свекървата с доволна усмивка на Илиян, който тъкмо влизаше в стаята. — При Милена беше такава разхвърляница, че човек не можеше да работи.
Милена пристъпи към бюрото, без да каже нищо. Илиян затаи дъх. Очакваше вик, скандал, обвинения — каквото и да е. Но тя не произнесе нито дума. С хладна, почти хирургическа точност взе кърпичката на свекърва си от бюрото и я хвърли върху дивана. После вдигна чертежите и започна отново да ги разполага по местата им — точно в реда, в който бяха преди чуждата намеса. Подреди мострите. Подреди моливите. Всичко това продължи около десет минути — десет минути вцепеняваща тишина, нарушавана единствено от тихото шумолене на хартията.