Мекото изражение на лицето ѝ се стопи за секунди. Захаросаните нотки в гласа ѝ изчезнаха, заменени от суха, напълно земна пресметливост.
— Какъв Петърчо? — възмути се Мария Илинична и очилата ѝ проблеснаха заплашително. — Къде да го сложа? Жилището ми е малко като кибритена кутийка, диванът е зает с легени за сладко! А и възрастен мъж трябва да се храни. Виждали ли сте цените в магазина? На мен от вас ми трябваше само техниката!
— Колко неприятно — въздъхнах със съчувствие, което не се и опитвах да направя убедително. — Само че при нас условията са такива: вземаш чужда вещ — получаваш обратно и сина си на пълна издръжка. Комплектът не се разделя, доставка на части не предлагаме.
Да бъдеш щедър с чужда собственост е лесен начин да се почувстваш важен човек. Само че всяка доставка рано или късно се плаща.
— Я чакайте малко — обади се от пейката Атанас Цветанов и хитро присви едното си око. — Мария Илинична, какво точно ѝ има на старата ти пералня?
Свекърва ми все още гледаше на екрана така, сякаш можеше да ни изпепели през камерата, но все пак изсумтя:
— Тропа ужасно, когато центрофугира. Все едно вътре се търкалят камъни. Направо кънти цялата баня.
Съседът прокара длан по посивялата си набола брада.
— Камъни, казваш? Най-вероятно филтърът на помпата е задръстен с дреболии. Някоя монета, копче или банел от сутиен. Работа за пет минути — отвиваш долната капачка, вадиш боклуците, изплакваш и завиваш обратно. А вие тук едва ли не преселение на народите организирахте.
Над всички увисна неловка тишина. По лицето на Петър плъзнаха тъмночервени петна. Великият му план да спаси майка си с моята техника се разпадаше пред очите ни и се превръщаше в евтин квартален спектакъл.
Точно тогава пред входа с дрънчене спря очукан бус на товарно такси. От кабината се подаде намръщен шофьор с вид на човек, когото са събудили твърде рано.
— Вие ли поръчахте превоза? Хайде по-бързо, че имам следващ адрес и няма да ви чакам до вечерта!
Петър застана като закован. Погледът му подскачаше от стегнатия куфар към количката, после към ухиленото лице на Атанас Цветанов и накрая се спря върху мен.
— Е, щом си започнал, довърши — насърчих го кротко, наслаждавайки се на всяка секунда. — Само че маршрутът малко се променя.
Обясних му новите условия бавно и съвсем ясно. Вместо да кара моята пералня при майка си, Петър щеше веднага да плати напразното повикване на товарното такси от собствения си джоб. След това, със същата количка, щеше внимателно да върне уреда обратно в апартамента, без да надраска плочките във входа. После трябваше да свърже маркучите, да нивелира машината както трябва и да провери дали няма да вибрира.
А след това можеше спокойно да отиде при Мария Илинична, да отвори нейния филтър със „златните“ си ръце, да извади боклуците и най-сетне да въведе ред.
Шофьорът, на когото явно му беше омръзнало да гледа безплатен театър, натисна клаксона раздразнено.
— Момче, решавайте веднага, защото нямам намерение да вися тук цял ден!