Но вместо очакваната драма той получи нещо съвсем друго — тиха, почти ангелска сговорчивост. Петър изпъчи гърди с вид на победител и явно реши, че след малко ще му донеса гаранционната карта, книжката с инструкциите или поне някой кабел за довършване на великото дарение.
Аз обаче се качих обратно в апартамента. От антрето свалих най-големия пътен куфар на колелца — онзи, който побира половин гардероб и още малко. За броени минути натъпках вътре ризите му, дънките, чистото бельо и няколко други мъжки „съкровища“. Най-отгоре, без капка съжаление, притиснах тежката кутия с безценните му рибарски принадлежности, които той пазеше по-ревностно от семейния бюджет.
После хванах с едната ръка телескопичната дръжка на куфара, с другата грабнах препълнения кош с неговите непрани дрехи, а любимата му ортопедична възглавница здраво заклещих под мишница.
Когато отново се появих пред входа, товарното такси още го нямаше. За сметка на това на пейката вече се беше настанил съседът ни Атанас Цветанов — пенсионер и някогашен отличен майстор по ремонт на битова техника. Той наблюдаваше цялата операция с онзи жив интерес, с който хората гледат безплатен театър под прозорците си.
Подредих куфара до количката, сложих върху него коша с прането и внимателно наместих възглавницата отгоре.
— Това пък какво е? — Петър примигна объркано, вперил поглед в собствените си вещи.
— Как какво? Допълнителното оборудване — отвърнах му мило.
— Нали разбираш, скъпи, моята техника се предава на свекърва ми само в пълен комплект. Към нея задължително върви и главният доставчик на мръсни чорапи.
Потупах многозначително коша с бельото.
— Освен това в комплекта влиза водещият специалист по закупуване на прах за пране. Прилага се и човекът, който ще плаща сметките за вода, ток и износване на уреда.
От пейката се чу тихо изсумтяване. Атанас Цветанов се опита да скрие усмивката си в мустаците.
— И, разбира се, личните ти вещи заминават заедно с теб — завърших аз.
— Ти сам каза, че истинският мъж взема решения. Е, аз реших само малко да разширя щедрия ти подарък.
Петър онемя. Устните му се размърдаха, но звук не излезе.
— Ти нормална ли си? — изсъска раздразнено той и нервно стрелна с очи към подсмихващия се Атанас Цветанов.
— Напълно — отсякох аз и извадих телефона си.
Натиснах иконката за видеовръзка. Мария Илинична вдигна почти веднага, сякаш седеше пред екрана и чакаше тържественото пристигане на мечтания трофей.
— Петърчо, синко, скоро ли ще го докараш? — разля се от високоговорителя лепкавият ѝ, умилителен глас.
— Здравейте, Мария Илинична! — усмихнах се сияйно към камерата и леко избутах с рамо объркания си съпруг.
— Радвайте се! Изпращам ви не само уреда, а и Петърчо за постоянно обслужване. С багажа, въдиците и любимата възглавница. Вече ще си имате човек да натиска копчетата и да свързва водата.
Лицето на свекърва ми на екрана мигом изгуби предишното си умиление.