Маргарита се беше засмяла, щом Гергана попита как върви боледуването.
Лицето на Калин изгуби цвят.
— Ходила си при нашите? Защо?
— Защото ти повярвах — отвърна тя. — Реших, че наистина са зле и имат нужда от помощ.
— Гергана, ти не разбираш…
— Какво точно не разбирам? — прекъсна го жена му. — Че вече цял месец ме лъжеш? Че използваш собствените си родители като прикритие?
— Не е точно лъжа…
— А какво е тогава? — Гергана направи крачка към него. — Калине, къде беше през уикендите? И с кого?
Той извърна поглед към прозореца.
— Не мога да ти обясня сега.
— Не можеш или не искаш?
— Повярвай ми, Гергана. Не е онова, което си мислиш.
— А според теб какво си мисля? — попита тя ледено.
— Че… че има друга. Друга жена.
— А няма ли?
Калин замълча. Тишината се проточи. Мина минута, после още една. Накрая той въздъхна тежко, сякаш думите го задушаваха.
— Има — призна едва чуто.
Гергана кимна. Странно, но гневът не я заля. Вместо него в нея се разстла празнота. И някаква безпощадна яснота.
— Разбирам.
— Гергана, не е сериозно! Просто… така се случи…
— Един месец „така се случва“?
— Не. Започна по-рано. Но не знаех как да ти кажа.
— И затова измисли болни родители?
— Исках първо да подредя нещата в главата си. Да разбера какво искам.
— Разбра ли?
Калин отново не отговори.
— Питам те, Калине. Разбра ли от какво имаш нужда?
— Не знам — каза той честно.
— Аз знам — произнесе Гергана спокойно. — Имам нужда от човек, който не ме лъже. От мъж, който не се крие зад уж болните си родители, за да прикрива връзка.
— Това не е връзка…
— Наричай го както пожелаеш. Резултатът е същият — цял месец ме заблуждаваше.
Тя влезе в спалнята и извади малък куфар от гардероба.
— Какво правиш? — в гласа на Калин се появи паника.
— Тръгвам си. — Гергана започна да слага вътре най-необходимото. — Ще остана при приятелка. Докато изясним всичко.
— Какво има да изясняваме?
— Ти — чувствата си. Аз — документите за развод.
— Гергана, не прибързвай. Нека седнем и поговорим нормално.
— За какво да говорим? — тя закопча куфара. — За това как ме води за носа цял месец? Или за това как аз се тревожех за напълно здравите ти родители?
— Не исках да те нараня…
— Затова ме нарани още повече.
Гергана извади документите от касата, прибра телефона и зарядното в чантата си.
— Ако решиш да обясняваш — обади се. Макар че се съмнявам да намериш оправдание за месец лъжи.
— А домът ни? Семейството ни?
— Семейство има там, където има доверие — отвърна тя. — А домът може да се раздели с помощта на адвокати.
Тя се отправи към входната врата.
— Почакай — помоли Калин. — Може би още можем да опитаме? Ще прекъсна всичко, ще започнем отначало…
— Какво точно ще започнем отначало? Пак да ми разказваш за болни родители?
— Няма да те лъжа повече. Обещавам.
Гергана спря на прага и го погледна за последен път.
— Калине, ти обеща и да бъдеш верен съпруг. Виж какво остана от обещанията ти.
Тя излезе от апартамента и затвори вратата след себе си. Във входа беше тихо; само някъде от горния етаж се чуваше приглушена музика.
Навън ръмеше. Същият ситен дъжд като преди месец, когато всичко беше започнало. Гергана вдигна яката на палтото си и тръгна към метрото.
Телефонът звънна, докато слизаше в подлеза. На екрана светеше името на съпруга ѝ. Тя отказа разговора и прибра апарата обратно в чантата.
Решението вече беше взето. Не можеше повече да живее с човек, който цял месец беше използвал „болните“ си родители като удобно алиби за изневярата си. Доверието беше разрушено. А заедно с него — и семейството.
Предстояха разговори с адвокати, делба на имущество, ново начало. Но поне този нов живот щеше да бъде честен. Без измислени болести, без тайни отсъствия, без посещения при друга жена зад гърба ѝ.
Метрото отнесе Гергана далеч от миналото — към непознато, но по-честно бъдеще.