— Но Калин… Той каза, че се грижи за вас. Че не се чувствате добре.
— Грижи се? — Маргарита недоумяващо поклати глава. — Гергана, ние не сме виждали сина си поне от седмица. Може би и повече.
От вътрешността на къщата се чу мъжки глас:
— Милена, кой е дошъл?
— Гергана е! — отвърна високо свекърва ѝ.
След миг в коридора се появи Александър. Беше около седемдесетгодишен, побелял, но още здрав и стегнат мъж, с работен панталон и карирана риза. Личеше, че току-що е оставил някаква работа в работилницата.
— О, снаха ни! — зарадва се той. — Каква приятна изненада. Рядко се отбиваш насам.
Гергана не успя да отвърне на усмивката му.
— Александър, къде е Калин? — попита тя направо.
— Откъде да знам? — сви рамене той. — Може да е на работа. Или у вас.
— Той каза, че идва при вас. Че сте болни и трябва да ви помага.
Свекърът и свекървата се спогледаха объркано.
— Гергана, ние не сме болни — каза Маргарита по-меко. — И Калин отдавна не е идвал. Кога беше последно, Александре?
— На Петровден — припомни си тя след миг. — През юли, за рождения ден на баща ти.
— Точно така — потвърди Александър. — Оттогава дори не се е обадил.
Вътре в Гергана сякаш нещо се скъса. Всички обяснения на съпруга ѝ, всяко негово заминаване при „болните родители“, всяка уж тревожна причина — всичко се оказваше лъжа. Не недоразумение, не преувеличение, а чиста и съвсем съзнателна измама.
— Момичето ми, какво ти е? — разтревожи се Маргарита. — Пребледня цялата. Влез, ще ти направя чай.
— Благодаря, но трябва да тръгвам — промълви Гергана.
— Как така ще тръгваш? Ти току-що дойде. И сладкиши си донесла, виждам — опита се да я задържи свекърва ѝ.
— Друг път ще остана — подаде им Гергана пакетите. — Това е за вас. Хапнете си.
— А Калин къде е? — попита Александър, все още без да разбира. — Защо не дойде с теб?
— Не знам — отвърна тя честно.
Маргарита и Александър я изпратиха до портата, като продължаваха да си разменят смутени погледи. Гергана тръгна към автобусната спирка почти механично, сякаш краката ѝ вече не ѝ принадлежаха.
В главата ѝ се блъскаха накъсани въпроси. Къде беше прекарвал Калин почивните дни? С кого? Защо беше използвал собствените си родители като прикритие? И най-страшното — от колко време продължаваше всичко това?
Автобусът я откара до гарата за около половин час. Гергана седеше до прозореца, гледаше сивия септемврийски пейзаж и се опитваше да подреди мислите си. Всяко негово „отивам при нашите, зле са“ сега звучеше като подигравка. Всяко притеснено обяснение — като хладна, добре премислена манипулация.
„Значи, докато аз се тревожех за родителите му, той…“
Не успя да довърши мисълта дори пред себе си.
Във влака извади телефона и за миг понечи да набере Калин. После се отказа. Какво щеше да го попита? Къде беше? С кого беше? Защо ме лъжеш?
По-добре беше да го изчака у дома. Да го гледа в очите, когато отново започне да измисля поредното си оправдание.
Прибра се към осем вечерта. Апартаментът беше тих и празен. Гергана седна на дивана и зачака.
Калин се върна чак в понеделник сутринта, както обикновено. Ключът издрънча в бравата, вратата се отвори и той влезе уморен, смачкан, със същата спортна чанта в ръка.
— Здрасти — измърмори, докато се отправяше към спалнята. — Как мина уикендът?
— Добре — отвърна Гергана спокойно. — А твоят?
— Тежко. Нашите са много зле.
— Така ли? — тя се изправи от дивана. — Какво точно им е?
— Майка ми е с температура, татко цяла нощ ѝ мери кръвното. И двамата са съсипани.
Калин дори не я поглеждаше. Започна да хвърля мръсните дрехи в коша и да вади лекарства от чантата си.
— Калине — повика го тихо жена му. — Погледни ме.
Той вдигна глава. В очите му за миг проблесна тревога.
— Къде беше през тези дни? — попита Гергана направо.
— Как къде? При родителите ми. Нали ти казах.
— Родителите ти са напълно здрави. И не са виждали сина си от седмица.
Калин застина с риза в ръка.
— Какво говориш?
— Вчера ходих при тях. Исках да помогна на болните.