Нещо отвътре обаче настойчиво ѝ шепнеше, че трябва да погледне.
В списъка с обаждания нямаше нищо към родителите му. Нито изходящи, нито входящи разговори. През последните две седмици не беше имало нито един контакт с Маргарита или Александър.
— Как е възможно? — прошепна Гергана. — Ако Калин е при тях, защо не им звъни?
Обикновено, когато мъжът ѝ заминаваше, родителите му поне веднъж се обаждаха и на нея — да попитат дали всичко е наред, дали трябва да предадат нещо на сина им. А сега — пълна тишина.
Четвъртото му пътуване се случи още следващия петък.
— Пак ли при вашите? — попита Гергана, опитвайки се гласът ѝ да прозвучи спокойно.
— Да. Мама е с температура. Страх ме е да не е настинала сериозно.
— Калине, може би все пак да дойда с теб? Ще помагам, ще им е по-леко.
— Защо ти е да си създаваш излишни грижи? — отвърна той по-рязко, отколкото беше нужно. — И без това си затрупана с работа.
— Не ми е тежко. Те са твои родители. Значи са и мое семейство.
— Гергана, няма нужда. Там и без това е тясно. А и ще вземеш да се заразиш.
Думите му звучаха убедително, но очите му все се плъзгаха встрани, избягвайки нейния поглед. Калин прибираше дрехи в чантата си припряно, сякаш закъсняваше за влак, който всеки момент щеше да потегли.
— С кой влак ще пътуваш? — попита тя.
— С обикновения. В седем вечерта.
— Искаш ли да те изпратя до гарата?
— Не. Ще се оправя сам.
Той я целуна набързо и излезе почти веднага. Гергана остана сама в жилището — с усещането, че въздухът е натежал от премълчани думи и странни съвпадения.
Съботната сутрин мина в безкрайно премисляне. Мислите ѝ се преплитаха една в друга и не ѝ даваха покой. От една страна, не беше честно да обвинява съпруга си в лъжа без доказателства. От друга — през последния месец се бяха натрупали твърде много неща, които не се връзваха.
— Да не би просто да се превръщам в подозрителна жена? — укори се тя на глас. — Може би хората наистина са болни, а аз си измислям проблеми от нищото.
Около обяд Гергана взе решение. Ако свекърът и свекървата наистина не се чувстват добре, сигурно ще се зарадват на вниманието ѝ. Щеше да изпече домашен сладкиш, да купи плодове, да направи малък пакет с неща за тях и да отиде да ги види.
— Ще им направя изненада — реши тя. — А и Калин може да се изненада…
В кухнята скоро се възцари приятен хаос. Гергана замеси тестото за сладкиша — старата, изпитана рецепта на майка ѝ, която винаги се получаваше. Докато печивото се надигаше във фурната и изпълваше дома с аромат, тя изтича до магазина за плодове и сок.
Към три следобед всичко беше готово. Ухаещият сладкиш изстиваше на масата, а до вратата чакаше торбата с портокали и банани. Гергана облече по-хубава рокля, сложи си малко грим и тръгна към гарата.
Във влака неусетно се усмихваше, представяйки си каква радост ще донесе внезапната ѝ поява. Калин ще отвори вратата, ще я види с пакетите в ръце, първо ще примигне объркано, а после ще се усмихне.
— Гергана? Откъде се появи? — сякаш вече чуваше гласа му.
— Реших да ви навестя — щеше да му отговори тя. — Да видя как сте.
Пътят до къщата на родителите му отне около час и половина. Маргарита и Александър живееха в малък град недалеч от София, в двуетажна къща с двор. Калин беше израснал там и познаваше всяко кътче от този дом.
Гергана спря пред познатата порта и натисна звънеца. След минута вратата се отвори и на прага се появи свекърва ѝ.
— Гергана? — изненада се Маргарита. — Какво правиш тук?
Жената изглеждаше прекрасно. Бузите ѝ бяха румени, очите — ясни, по лицето ѝ нямаше и следа от болест. Беше облечена в домашен спортен екип, а косата ѝ беше грижливо прибрана на опашка.
— Добър ден, Маргарита — смути се Гергана. — Дойдох да ви видя. Калин каза, че не сте добре.
— Ние ли не сме добре? — свекърва ѝ се засмя искрено. — Каква болест? Напълно здрави сме! Откъде ти е хрумнало такова нещо?
Гергана усети как лицето ѝ пламва. Сърцето ѝ заби по-бързо, а пакетите в ръцете ѝ изведнъж ѝ се сториха непоносимо тежки.