Елена прочете кратките редове още веднъж, после без колебание изтри съобщението. Георги очевидно така и не беше разбрал нищо.
Автобусът пристигна във Враца привечер. Тя взе такси от автогарата и се прибра сама. В апартамента беше тихо. Георги го нямаше. Само върху кухненската маса беше оставил бележка: „Отивам да нощувам при майка ми. Ще се върна утре сутрин.“
Елена разопакова куфара, прибра дрехите, взе душ и след това седна в кухнята с чаша горещ чай. На хладилника още висяха сватбените снимки — усмихнати лица, бяла рокля, букет, онова наивно щастие, което тогава ѝ се струваше истинско и непоклатимо.
Само преди три седмици беше убедена, че се омъжва за мъж, който ще бъде до нея, ще я пази и ще я подкрепя. Сега вече виждаше друго: съпругът ѝ беше готов да пожертва спокойствието на жена си, стига майка му да не бъде разстроена.
На следващата сутрин Георги се прибра с виновно изражение и букет хризантеми, купени набързо от близката сергия.
— Извинявай, че не те посрещнах — каза той още от вратата. — На мама цяла нощ ѝ беше зле.
— Разбирам — отвърна Елена, взе цветята и ги сложи във ваза.
— Как мина почивката?
— Прекрасно.
— Не ти ли липсвах?
— Не.
Георги се настани срещу нея и я погледна внимателно, сякаш едва сега забелязваше, че нещо се е променило.
— Елена, трябва да поговорим. Сериозно.
— Добре. Говори.
— Бракът не е само романтика — започна той. — Има отговорности. Не само един към друг, а и към близките ни хора. Майка ми също вече е наша грижа.
Елена седна срещу него, постави ръце върху масата и спокойно каза:
— Майка ти е твоя грижа. Аз съм твоя съпруга. Усещаш ли разликата?
— Но ние вече сме семейство!
— Семейство е, когато мъжът и жената се подкрепят взаимно. Не когато жената се превръща в прислужница на свекървата.
Лицето на Георги се стегна.
— Държиш се егоистично. Мислиш само за себе си.
— Мисля за нас. За брака ни. След пет години Маргарита Емилова пак ще измисли нещо, а ти отново ще избереш нея.
— Майка ми не измисля! Тя е болна!
— Майка ти манипулира. А ти ѝ позволяваш.
Георги рязко стана от масата и започна да крачи из кухнята.
— Значи отказваш да помогнеш на семейството ми?
— Аз искам да изградим нашето семейство. А майка ти може да наеме жена за грижи или да постъпи в болница, ако наистина има нужда.
— Това е жестоко.
— Не. Това е честно.
Двамата останаха един срещу друг, разделени от кухненската маса и от всичко неизречено помежду им. Всеки чакаше другият пръв да отстъпи.
— Добре — произнесе накрая Георги. — Щом така искаш, нека бъде така. Само че ако нещо се случи с майка ми, ще тежи на твоята съвест.
— А ако нещо се случи с нашия брак, ще тежи на твоята — отвърна Елена.
Той излезе от кухнята и затръшна вратата след себе си. Елена остана неподвижна на стола, вперила поглед в сватбените снимки върху хладилника.
Меденият месец беше приключил. Истинското изпитание обаче започваше едва сега. А резултатът от него вече ѝ беше болезнено ясен.
Когато още през първия месец от брака мъжът избере майка си пред жена си, по-късно това рядко се променя. Обикновено става само по-тежко.
Елена извади от чантата си билетите за връщане от Несебър. На единия стоеше нейното име. На другия — името на съпруга ѝ, който така и не тръгна с нея.
Това пътуване наистина ѝ показа кой какъв е. И най-важното — показа ѝ накъде трябва да продължи.