— В седем тръгва автобусът.
— Това е пълна глупост! — избухна Георги. — Какво ще правиш сама в хотел?
Елена се усмихна едва забележимо и се отпусна по гръб върху леглото в стаята.
— Същото, което щях да правя и с мъжа си. Ще плувам, ще се пека, ще чета книги и ще спя до обяд.
— А майка ми? А аз?
— Майка ти е твоя майка, Георги. Погрижи се за нея. А за себе си, сигурна съм, ще намериш начин.
— Елена, държиш се като дете!
— Не. Държа се като жена, която е искала да прекара медения си месец със съпруга си. Вместо това получи ултиматум от свекърва си.
От другата страна настъпи мълчание. В слушалката се чуваше само далечен шум от автомобили.
— Добре — каза той накрая. — Може би ще дойда вдругиден. Ако майка ми се почувства по-добре.
— Няма нужда. Билетът е един, а стаята вече е запазена само за един човек.
Тя прекъсна разговора и изключи телефона. На сутринта щеше да започне нещо ново. Още не знаеше как точно ще изглежда животът ѝ оттук нататък, но едно беше ясно: нямаше повече да се огъва непрекъснато пред чужди желания, представяни като задължения.
Събуди се в пет. В ресторанта на хотела изпи бързо кафе, после отиде на автогарата. Автобусът потегли навреме. Зад прозореца се нижеха полета, села и мокри от утринната роса пътища, а някъде назад оставаше Враца — заедно с напрежението, претенциите и чуждите очаквания.
В Несебър я посрещна топъл, слънчев ден. Морето шумеше под прозорците на хотела, а във въздуха се смесваха сол, йод и аромат на нагрети борове. Елена взе ключа, качи се в стаята, преоблече се в лятна рокля и излезе на балкона.
За първи път от месеци усети истинско спокойствие. Никой не ѝ звънеше с оплаквания. Никой не настояваше тя веднага да решава нечии проблеми. Никой не я наричаше егоистка, защото е избрала себе си.
Георги се обаждаше през ден. Разговорите им бяха кратки и до болка предвидими.
— Как си? — питаше той.
— Чудесно. Вчера бях на екскурзия до Белоградчик.
— А майка ми е много зле. Температура, слабост. Лекарят каза, че трябва постоянно да има човек край нея.
— Тогава остани при нея.
— Елена, като се върнеш, ще трябва да поговорим сериозно.
— Разбира се. Ще поговорим.
На петия ден в хотела тя се запозна със семейна двойка. Бяха около четирийсетгодишни, с две деца тийнейджъри. Вечерта седнаха на съседната маса в ресторанта и разговорът тръгна от само себе си.
— Сама ли почиваш? — попита жената.
Елена се усмихна.
— На меден месец съм.
— А мъжът ти къде е?
— Грижи се за болната си майка.
Съпрузите се спогледаха. Мъжът само поклати глава.
— Знаеш ли, и моята майка беше зле след операция — каза той. — Но меденият месец е нещо, което не се повтаря. За една седмица наехме жена да я гледа.
— Моят съпруг направи друг избор — отвърна Елена и сви рамене.
— Добре си постъпила, че си дошла сама — добави жената. — Понякога точно така най-бързо разбираш кой стои до теб.
Елена кимна. Наистина вече виждаше много неща по-ясно.
Останалите дни се изнизаха спокойно, почти лениво. Разхождаше се край морето, четеше на плажа, вечеряше в малки ресторанти и се прибираше без да бърза. Телефонът звънеше рядко.
В последния ден от почивката Георги ѝ изпрати съобщение: „Майка ми е по-добре. На автогарата няма да мога да те посрещна, имам работа.“