и късове тоалетна хартия. А там, до коша за пране, ако не си забелязал, се търкаля празна кутийка от презервативи. Прекрасен начин човек да се подготвя за изпити, нали? Явно практическите упражнения по анатомия са били проведени с пълно потапяне в материала.
Боян Тодоров пребледня. Острата, отвратителна миризма го удари в гърлото и той почти несъзнателно отстъпи назад към коридора, като упорито избягваше да погледне към омазаната мивка и останалата съсипана баня. Но вместо поне веднъж да приеме очевидното — че роднината му се беше държала като последна дивачка, — той отново избра нападението.
— Какво общо имат презервативите сега? — сопна се той, извърнал лице от банята. — Млади хора са, излезли са от контрол, пийнали са повече, отколкото могат да носят! Все едно ти като студентка си била светица и никога не си прекалявала по купони! Момичето е под огромно напрежение, първа сесия в университета, преподавателите ги късат без милост, нервите ѝ сигурно са на ръба. Изпуснала е парата, решила е да се отпусне. А тия мъже… откъде знаеш, че изобщо тя ги е поканила? Може сами да са се натресли, да са донесли алкохола и тя просто да не е успяла да им откаже. Тя е мека, притеснителна, не умее да казва „не“!
— Притеснителна? — Даниела Василева изкриви устни с такова презрение, сякаш пред себе си виждаше човек, напълно изгубил разсъдъка си. — Твоята притеснителна сестра преди петнайсет минути ме заливаше с най-долните псувни, които съм чувала. А тези мъже ги е пуснала тук сама. Със собствените си ръце. В нашия дом, Бояне. В жилището, което ремонтирахме и обзаведохме с пари, изкарани от мен. Но огледът още не е приключил. Ела да видиш останалото.
Тя тръгна по коридора към спалнята им. Боян Тодоров се повлече след нея с нежелание, усещайки как подметките му лепнат по съсипания ламинат. В спалнята гледката не беше по-малко отвратителна.
— Това е нашето легло — произнесе Даниела Василева бавно и отчетливо, като посочи с ръка смачканото спално бельо.
Върху светлия чаршаф се разливаха огромни тъмни петна от бира. Навсякъде имаше ситни тютюневи трохи, а по плата личаха мазни отпечатъци от мръсни длани. Стаята миришеше на застоял дим, пот и евтин алкохол.
— На това легло са лежали чужди, немити мъже — продължи тя със същия равен, почти безжизнен тон. — И не искам дори да си представям какво точно са правили тук с твоята малолетна роднина, докато ние сме били на работа и по командировки. От гардероба вони така, все едно някой е пушил вътре три дни, без да отвори прозорец. Ако искаш, лягай още сега на този матрак и се наслаждавай на миризмата на чужда пот. Аз обаче няма да докосна тази мръсотия дори с върха на пръста си.
Лицето на Боян Тодоров се изкриви от ярост. Повредените вещи изобщо не го интересуваха. Той не виждаше съсипан дом, не виждаше отвращението на жена си, не виждаше границата, която беше премината. Виждаше единствено, че тя е дръзнала да посегне на нещо свещено за него — неговото семейство. Стисна зъби толкова силно, че по скулите му заиграха жили.
— Ти винаги си я мразила! — изкрещя той и насочи към жена си треперещ пръст. — Още от първия ден само търсеше повод да се заядеш! На теб хората не ти струват нищо, важното е проклетите ти възглавнички да са подредени под прав ъгъл! Габриела Балканскиа сега стои премръзнала на площадката по чорапи, а ти ми изнасяш лекции за петна по матрака и повръщано в мивката. Отивам веднага да я прибера. Ще я върна тук, а ти, Даниела, ще ѝ се извиниш, че си я ударила и си я изхвърлила навън като бездомно куче!
— Ако сега отключиш входната врата и я пуснеш обратно — гласът на Даниела Василева стана леден, плътен и напълно непроницаем, — ще изчистиш всеки сантиметър от тази кочина със собствените си ръце. Без фирма за почистване. Без моя помощ. Аз ще си взема стая в нормален хотел. А вие двамата ще си живеете тук сред бутилки, фасове и мръсотия.
— Казах, че тя ще спи тук! Това жилище е и мое! — изръмжа Боян Тодоров.
После рязко се завъртя и закрачи към антрето, право към входната врата. Металът в ключалката изщрака сухо, а в следващия миг вратата се отвори със слабо скърцане, пускайки в задименото антре хладния въздух от стълбището.
На бетонната площадка, притиснала гръб към стената и обгърнала раменете си с ръце, стоеше Габриела Балканскиа. Нейните скорошни сътрапезници явно бяха проявили повече здрав разум и при първите признаци на опасност се бяха изнизали надолу по стълбите, оставяйки бойната си приятелка сама да се оправя. Студентката изглеждаше едновременно жалка и отвратителна. Евтината спирала се беше разтекла по бузите ѝ на мръсни черни петна, разтегнатата мъжка тениска, очевидно облечена от чужд гръб, едва покриваше бедрата ѝ, а тънките ѝ найлонови чорапи бяха почернели от праха по стълбището. Единият беше скъсан на палеца.
Щом видя брат си, Габриела Балканскиа се промени за части от секундата. Прегърбената, жална поза изчезна. Гърбът ѝ се изправи, брадичката ѝ леко се повдигна, а в замъглените от алкохол очи проблесна нагло, победоносно изражение. Тя разбра, че защитата е дошла, и вече можеше спокойно да мине в настъпление.
— Влизай, Габриела, не се страхувай — каза Боян Тодоров с престорено грижовен тон, обви раменете ѝ с ръка и я въведе обратно в пропитото с цигарен дим антре.
Докато я дърпаше навътре, той демонстративно хвърляше към жена си злобни, почти изпепеляващи погледи.
— Никой повече няма да те пипне и няма да те изхвърли навън. Отивай в хола, седни на дивана, сега ще ти донеса топли дрехи. А тази истеричка да върви където иска, щом за нея парче дунапрен в мебелите и чистият под струват повече от жив човек.
— Бояне, тя е напълно побъркана, за малко да ме хвърли по стълбите! — захленчи Габриела Балканскиа, като театрално подсмръкна и размаза по лицето си остатъците от евтиния грим, впил се в кожата ѝ на черни ивици. — Аз просто обсъждах с момчетата конспекти по икономика. Изпихме по една бира, само колкото да се отпуснем малко, да си почине мозъкът от всички тия цифри. А тя нахлу в апартамента като фурия, започна да крещи, да псува, да размахва тиган! Приятелите ми бяха в шок, те са възпитани хора, от добри интелигентни семейства! А тя ме хвана за косата и ме изхвърли навън, без дори да ми даде да си облека якето. Още малко и щях да умра от студ там!
Даниела Василева не каза нищо. Стоеше в коридора, облегната с гръб на стената, и безмълвно наблюдаваше тази евтина, гнусна театрална постановка. В нея вече не бушуваше гняв. Нямаше обида, нямаше желание да спори, нямаше и сили да крещи. На мястото, където само преди час все още тлееше любов към съпруга ѝ и някаква наивна надежда за общо щастливо бъдеще, сега бързо се разрастваше ледена пустота, която изгаряше всяко чувство.
През всичките тези години тя беше опитвала да си затваря очите за откровената му незрялост. Преглъщаше вечното му болезнено желание да бъде „добрият човек“ за всичките си многобройни, нахални роднини. Търпеше внезапните им посещения, даваше им пари назаем, които никога не се връщаха, и мълчаливо прибираше след тях мръсни чаши и чинии. Но тази вечер последната ѝ илюзия се срути окончателно. Разби се на парчета върху лепкавия под, в стените, пропити с цигарен дим, и в това открито, цинично предателство.
Без да произнесе и дума, Даниела Василева се обърна и с твърда, спокойна крачка влезе в спалнята. Киселата миризма на прегар и мръсно бельо отново я удари в носа, но този път почти не я усети. От най-горния рафт на вградения гардероб свали малък пътен сак от плътна материя, изтупа полепналата по него пепел, остави го върху края на съсипания матрак и започна да събира вещите си с методична точност, без излишни движения и без нито една видима емоция.
Първо прибра документите. След тях сложи папката с работни договори, лаптопа, зарядното устройство, малката кутия с бижута, които си беше купувала сама, основната козметика от банята и два комплекта чисти офис дрехи. Всяко движение беше премерено. Нямаше треперене, нямаше сълзи, нямаше колебание.
Когато металният цип на сака издрънча рязко, Боян Тодоров се появи на прага на спалнята. Агресията му, лишена от обичайния отпор от нейна страна, започваше бързо да се пропуква и да отстъпва място на лека обърканост. Но надутото му его, фалшивата гордост и присъствието на сестра му като публика в съседната стая не му позволяваха да отстъпи и да опита да говори нормално.
— И какъв е този евтин цирк, който разиграваш сега? — попита той с откровена подигравка, като се облегна нехайно с рамо на касата на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. — Реши да се правиш на оскърбена невинност и да избягаш при мама под крилцето ѝ? Хайде, събирай си парцалите и се махай. Само запомни едно: ако сега прекрачиш този праг и ни изоставиш, после не си мисли, че ще се върнеш просто така. В моя дом няма да търпя жена, която вдига ръка срещу малката ми сестра и я гони на улицата.
— В твоя дом? — Даниела Василева спря за миг, докато внимателно поставяше копринена блуза върху документите, и бавно вдигна към съпруга си поглед, в който нямаше нито топлина, нито страх.