Имаше само хладна, почти равнодушна твърдост.
— Бояне, явно напрежението ти е изиграло много лоша шега с паметта — произнесе Даниела Василева с равен глас. — Този апартамент съм го купила преди да се оженим. Три години изплащах кредита за него, без да си позволя нормална почивка. Мебелите, уредите, всяка дреболия тук, дори последният пирон в стената, са платени с мои пари. Ти се появи преди пет години с един овехтял куфар, в който имаше два износени пуловера, дезодорант и игрова конзола. И те уверявам, че оттук ще си тръгнеш с приблизително същия багаж.
— Не ми размахвай тия хартийки като заплаха! — гласът на Боян Тодоров предателски прескочи, а той рязко се изпъна, изгубил за секунда цялата си престорена самоувереност. По лицето му отново избиха червени петна. — Пет години сме в законен брак! Това се води общо имущество! И аз съм влагал тук, помагах за ремонта! По закон половината от всичко това ми принадлежи!
— Влагал си най-вече присъствие. И криво залепените тапети в коридора ли броиш за принос? — Даниела се усмихна сухо и горчиво, закопча с усилие ципа на пътната чанта и преметна дръжката през рамо. — Утре сутринта адвокатът ми ще се свърже с теб. Давам ти точно едно денонощие — до утре вечер — ти и твоята „възпитана“ сестра да се изнесете от жилището ми и да приберете всичките си вещи. Силно те съветвам да извикаш професионална фирма за почистване и за собствена сметка да върнеш апартамента в състоянието, в което беше. Ако открия дори една драскотина по техниката, прогорено петно по паркета или ако тук продължава да вони на вашия бардак, ще заведа граждански иск за материални щети. И повярвай ми, ще си взема и последния лев.
— Върви по дяволите, кучко! — изрева Боян и отстъпи назад към коридора, освобождавайки ѝ пътя. — Да не мислиш, че ще ти се моля? На кого си притрябвала с тази болна стерилност, вечните забрани и каменното си лице! С Габриела ще си живеем чудесно и без теб. Ще намерим нормално място, където никой няма да ни пили на главите!
— Точно така. Живейте — отвърна Даниела напълно спокойно.
Тя излезе в антрето и метна върху раменете си лекото кашмирено палто. От дневната Габриела Балканскиа, която вече се беше наместила с мръсните си обувки върху съсипания светъл диван, пропит с разлята бира, я изпращаше с нагла и победоносна усмивка. В погледа ѝ се четеше самодоволството на човек, убеден, че най-сетне е завзел територията. Даниела не я удостои дори с кратко обръщане на глава. Пристъпи към малкия шкаф до входната врата, извади от дамската си чанта резервната връзка ключове и ги хвърли върху стъкления плот. Металът издрънча силно и неприятно в тишината.
— Наслаждавайте се на семейната си идилия в тази кочина — каза тя през рамо.
После отключи решително и излезе на стълбищната площадка.
Тежката метална врата се затвори зад гърба ѝ с глух, окончателен трясък. Сякаш този звук отряза завинаги връзката ѝ с миризливия хаос вътре и с човека, който я беше предал. Във входа беше хладно; носеше се мирис на влажна мазилка, прах и стар бетон. Но на Даниела този въздух ѝ се стори по-чист и прекрасен от всичко, което бе вдишвала през последните часове. Тя пое дълбоко дъх, истински свободно, намести чантата на рамото си и натисна бутона на асансьора. Почти физически усети как от гърба ѝ се свлича огромен, задушаващ бетонен товар.
А в опустошения апартамент остана да виси тежка, лепкава тишина. Нарушаваше я само противното равномерно тиктакане на стенния часовник в кухнята и далечното бучене на колите отвън. Боян стоеше насред коридора като ударен от гръм и гледаше тъпо към ключовете, оставени от жена му. Те проблясваха бледо под светлината на лампата.
Адреналинът, който през последния половин час бе кипял в кръвта му и го бе тласкал към безумни думи и постъпки, започна рязко да се изпарява. На негово място се настаняваше студена, смучеща празнота. След нея дойде и страхът — лепкав, нарастващ, неприятно реален. Боян бавно огледа разбитото антре: напръсканите огледала, фасовете, разпилени навсякъде, стъпкания под, калните следи. В носа му отново се вряза отвратителната смрад на чуждо повръщано и вкиснат алкохол. Стомахът му се обърна, а в гърлото му се надигна буца.
— Бояне, няма ли да ми направиш нещо за ядене? — изведнъж се чу от дневната капризният, завален глас на сестра му, който разкъса тишината. — Ние с момчетата ядохме само чипс и солети, а от бирата стомахът ми се свива. И цигарите свършиха… Ще отидеш ли до магазина на ъгъла да вземеш нещо нормално?
Боян бавно затвори очи, издиша шумно през носа и сви юмруци толкова силно, че късите му нокти болезнено се впиха в дланите. Едва сега, застанал в самия център на този отвратителен, разнебитен свят, той започна да разбира с плашеща яснота какво всъщност се бе случило. Само за да угоди на пияните, егоистични прищевки на безотговорната си сестра, току-що собственоръчно беше разрушил нормалния си живот. Разрушил го беше безвъзвратно.
Таксито спря плавно пред ярко осветената стъклена фасада на четиризвезден хотел. Даниела плати на шофьора, взе пътната си чанта и уверено влезе в просторния хол. Вътре звучеше приглушен джаз, а във въздуха се носеше фин аромат на скъп интериорен парфюм — с нотки на сандалово дърво и цитрус. Тази миризма беше пълната противоположност на ужасната воня, която сякаш се бе впила завинаги в стените на вече бившия ѝ семеен живот.
Регистрацията на рецепцията отне само няколко минути. След като получи тежката пластмасова карта за стаята, Даниела се качи на седмия етаж и отключи номера си.
Там я посрещна безупречна, звънтяща чистота. Белоснежното колосано спално бельо беше опънато без нито една гънка. В банята хромираните повърхности блестяха. Плътните завеси отрязваха шума и светлините на нощния град. Даниела остави чантата върху тапицираната пейка, свали кашмиреното палто и, без да се преоблича, седна на ръба на широкото легло.
Очакваше всеки момент да я залее истерия. Мислеше, че обидата ще заседне горчиво в гърлото ѝ, че сълзите ще рукнат — за нея самата, за петте години брак, за всички усилия, които се оказаха хвърлени на вятъра. Но вътре в нея беше тихо. На мястото, където преди пулсираше тревога — за Боян, за връзката им, за крехката илюзия за дом — сега се простираше гладката, студена повърхност на огромно езеро. Неподвижна. Спокойна. Без дъно.
Изведнъж Даниела осъзна с кристална яснота, че през последните години не беше живяла истински. Беше служила като невидима преграда между инфантилния Боян, безцеремонните му роднини и реалността. Тя омекотяваше ударите, поемаше последствията, подреждаше хаоса след всички тях. А сега тази изтощителна функция, която помиташе живота ѝ по пътя си, беше изключена. Завинаги.
Даниела се съблече, застана под силните горещи струи на душа и дълго търка кожата си с груба гъба. Правеше го почти яростно, сякаш искаше да измие не само миризмата на задименото жилище, а и самия спомен за Боян. Когато излезе от банята, облечена в пухкав бял халат, поръча в стаята лека вечеря и чаша хубаво сухо вино.
Седна в дълбокото кресло до панорамния прозорец и отпи малка глътка. Виното приятно парна гърлото ѝ. На сутринта щеше да се обади на адвоката си, Антон Александров. Разводът нямаше да се проточи. Нямаше какво да делят — брачният договор, за който тя бе настояла още преди сватбата, защитаваше надеждно имота и сметките ѝ. Даниела погледна отражението си в тъмното стъкло и се усмихна едва забележимо.
Беше свободна.
В същото време, в разнебитения апартамент в другия край на града, се разгръщаше истински филиал на ада.
— Бояне, още ли ще се бавиш? Пак ми се повдига! — изстена Габриела от дневната, едновременно жално и заповеднически, докато се преобръщаше върху дивана, целият на петна от бира. — Донеси ми минерална вода, в устата ми е все едно котки са ровили! И отвори прозореца, тук не може да се диша!
Боян стоеше в банята, стиснал в едната ръка руло кухненска хартия, а в другата — бутилка с разяждащ почистващ препарат. На ръцете му бяха нахлузени жълтите гумени ръкавици, останали от Даниела. Той гледаше засъхналото повръщано, покрило мивката и огледалото, и усещаше как собственият му стомах се свива от гадене.
Всяко движение му струваше огромно усилие. Докато се опитваше да изтърка спечената мръсотия, неволно си спомни как Даниела всяка събота и неделя се движеше из апартамента леко и безшумно, поддържайки онзи идеален ред, който той винаги бе приемал за даденост. Никога не се беше замислял колко труд стои зад него. Никога не го беше оценявал. А сега този ред беше изчезнал за една вечер, заменен от лепкави петна, смрад, боклук и крясъци.
— Млъкни, Габриела! Просто млъкни! — внезапно изкрещя Боян, изненадан дори от собствения си глас, и запрати мръсната хартия направо върху мокрия под.
Той излетя от банята към коридора като куршум, дишайки тежко, и с ярост започна да сваля от ръцете си омразните гумени ръкавици.
— Ти изобщо даваш ли си сметка какво направи?