— Сестра ти е довела в апартамента ни някакви мъже и е устроила пиянски сбор, докато ни нямаше! Това вече преля чашата! Взех ѝ ключовете и я изхвърлих навън! Да си търси друго място за запои! И ако сега посмееш да я защитаваш, още утре подавам молба за развод! — крещеше съпругата му, сочейки разрухата в хола.
Боян Тодоров застина на прага, без дори да успее да събуе десния си обувка. Тежката му кожена чанта се изплъзна от отпуснатите му пръсти и падна с глух удар върху мръсните плочки в антрето. Очите му се местеха от предмет на предмет, сякаш мозъкът му отказваше да приеме мащаба на случилото се. Жилището, което Даниела Василева винаги поддържаше в безупречен ред, сега приличаше на евтина гарова бърлога след седмица безпаметно пиянство. Въздухът беше тежък, плътен и почти лепкав от смрад на вкисната бира, алкохолен дъх, застоял цигарен дим и немити тела. По светлия ламинат се бяха разлели лепкави локви с неясен произход, щедро посипани със сива пепел, стъпкани картофени чипсове и люспи от семки.
Скъпият светъл диван, купен само преди няколко месеца, беше осеян с мазни петна и фасове, които неканените гости очевидно бяха гасили направо в подлакътниците. В килима зееха черни прогорени дупки, а до телевизора лежеше преобърнат пепелник, чието съдържание се беше разстлало на равен слой върху цялата техника. Върху стъклената масичка за кафе се издигаше купчина празни бутилки, мръсни пластмасови чаши с остатъци от доматен сок и смачкани салфетки.
— Прибрах се от командировката един ден по-рано — гласът на Даниела Василева разсече пространството с хладен, метален звук. — Реших да не се обаждам предварително. Помислих си, че момичето учи за изпити и няма смисъл да я разсейвам. Качвам се на етажа, а входната ни врата стои открехната. Всеки може да влезе. Бутам я, пристъпвам вътре и какво виждам? Истински зоопарк. На нашия диван хърка някакъв грамаден тип с маратонки, целите в кал. В кухнята още двама пият водка направо от бутилката, пушат през отворения прозорец и се хилят като идиоти. А твоята безценна сестричка, която ни молеше да я пуснем да поживее тук заради тишината и спокойствието по време на сесията, се е увесила на врата на четвърти мъж и едва си движи езика. Тя не можеше дори да стои права. Само ме гледаше с мътни очи и се кикотеше като малоумна.
Боян Тодоров се намръщи и сякаш най-после излезе от вцепенението си. Свали палтото си, хвърли го небрежно върху падналата чанта и най-сетне изу обувката си. После направи несигурна крачка към стаята, но подметката на чорапа му залепна за пода с отвратително мляскащ звук.
— Дани, чакай малко — сви вежди Боян Тодоров, гледайки с погнуса парчето размекната храна, полепнало по чорапа му. — Какви мъже? Какъв запой? Габриела Балканскиа се готвеше за изпитите. Тя самата ми звъня вчера вечерта и ми каза, че е зарината с конспекти до ушите. Може би са били нейни колеги, дошли да ѝ помогнат с материала?
— Колеги? — Даниела Василева издаде кратък, рязък смях, в който нямаше и капка веселие. — Тези твои „колеги“ изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от затвора. Единият беше поне на трийсет и пет, с подпухнала пиянска физиономия и затворнически татуировки по кокалчетата на пръстите. Според теб тук са обсъждали учебници и формули, така ли? И ще ти кажа още нещо: когато надникнах в спалнята ни, върху нашето легло се търкаляха празни бирени бутилки, мръсни чорапи и разсипан тютюн. За два дни са превърнали дома ни в обор.
Тя пристъпи към съпруга си, като всяко нейно движение беше отсечено и твърдо. Даниела Василева дори не обърна внимание на боклуците, които хрущяха под подметките на обувките ѝ.
— Не съм им се молила, не съм водила любезни разговори и не съм разпитвала кои са и откъде са. Просто отидох в кухнята, взех тежкия метален тиган и им казах, че ако след една минута тази сган още е тук, ще започна да им троша празните глави. Твоята сестричка се опита да мучи нещо, да се прави на важна, с преплитащ се език настояваше да уважавам гостите ѝ. Аз издърпах моите ключове от джоба на суичъра ѝ, хванах я за яката и я изхвърлих в коридора след приятелчетата ѝ по чашка. Направо по чорапи и с разтеглена тениска. Не ѝ дадох дори да се обуе. Просто избутах тази пияна развалина през прага, докато се опитваше да нахлузи якето си.
Боян Тодоров пребледня на мига, а после лицето му започна бързо да се налива с тъмночервена ярост. Не го трогна нито видът на съсипаните мебели, нито подът, залят с алкохол, нито стените, пропити с цигарен дим. Цялата му реакция, целият му гняв се съсредоточиха единствено върху последните думи на жена му. Той демонстративно прекрачи празна бутилка и се приближи към Даниела Василева с нападателна решителност.
— Тя е още малка, направила е грешка! — изрева Боян Тодоров, пръскайки слюнка и размахвайки ръце. — Да, сгафила е. Да, довела е някого, без да мисли. Но това не ти дава право да изхвърляш собствената ми сестра на стълбището! Нямаше право да я гониш посред нощ! Ти си егоистка, която мисли само за чистотата на подовете си, а не за хората! Навън е октомври, студено е като в кучкарник! Къде да отиде тя през нощта, в непознат град?
— Изобщо не ме интересува къде ще отиде — отсече Даниела Василева, без да отстъпи нито сантиметър. — На гарата, в студентско общежитие, в мазе при своите маргинални приятелчета. Това е изцяло неин проблем. Пуснах я тук като услуга към теб, защото ми проглуши ушите с разкази за бедната студентка, на която шумните съквартирантки ѝ пречат да учи. Тя се кълнеше, че ще седи над книгите от сутрин до вечер. А вместо това е направила от дома ни свърталище, в което на мен ми се повдига да вляза.
Боян Тодоров стисна юмруци и задиша тежко, шумно, през зъби. Бесният му поглед се местеше от жена му към разгромената стая, сякаш отчаяно търсеше някакъв довод в защита на своята позиция, но напълно отказваше да види размера на нанесената вреда.
— Ти изобщо разбираш ли какво си направила? — изсъска той, пристъпвайки към нея. — Изхвърлила си момичето без пари, без топли дрехи, без документи! Ами ако ѝ се случи нещо? Ами ако тези типове я притиснат в блока? Мислеше ли с главата си, когато я метна зад вратата? Тя е моето семейство!
— Твоето семейство в момента най-вероятно стои долу и чака ти да изтичаш да му бършеш сълзите и сополите — отвърна Даниела Василева с леден тон и скръсти ръце пред гърдите си. — Тя не е дете. На деветнайсет години е. Прекрасно знае как се отварят бутилки, как се мъкнат мъже в чужд дом и как се лъже брат по телефона за конспекти. Така че ме пощади от лекциите за тежката съдба на сестра ти. Ако ще я защитаваш — пътят е свободен. Върви след нея на стълбищната площадка.
— Ти съвсем ли превъртя с тези ултиматуми? — изръмжа Боян Тодоров, направи още една крачка и с противно хлюпване стъпи право в лепкава локва разлят алкохол. — За какво е целият този театър? За шепа боклук и няколко петна по тапицерията на дивана? Утре сутринта ще извикаме фирма за почистване, ще изтъркат драгоценния ти апартамент до блясък, пак ще можеш да тичаш с парцала и да духаш прашинките. Но да изхвърлиш човек върху студения бетон — това е чиста жестокост, Дани! Тя ми е кръвна сестра, студентка е, а ти се държиш като бездушна машина, обсебена от чистене!
— Шепа боклук? — Даниела Василева се усмихна отровно, без нито един мускул по лицето ѝ да трепне. Тя не започна да крещи в отговор. Напротив, гласът ѝ остана убийствено равен и спокоен, което още повече вбеси съпруга ѝ. — Ела, Бояне. Щом зрението ти внезапно е отказало от прекомерна роднинска любов, ще ти направя лична обиколка из този филиал на градското сметище. Върви след мен. Можеш и с обувките да си останеш, по-зле от това вече няма какво да направиш.
Даниела Василева рязко се обърна и тръгна към общата баня с тоалетна. Боян Тодоров, недоволно сумтейки и мърморейки проклятия под нос, тежко закрачи след нея, като по пътя смачка с подметка празна пластмасова чашка. В мига, в който двамата стигнаха до отворената врата на банята, в носовете им се заби концентрирана, гадна миризма на стомашен сок, несмляна храна и евтин алкохол.
— Гледай внимателно — каза Даниела Василева и с отвращение посочи с пръст с безупречен маникюр към мивката. — Твоето деветнайсетгодишно момиченце, което явно се е преуморило от четене на дебели учебници, е повърнало върху цялата ни мивка и по огледалото. Моите бели хавлиени кърпи сега лежат на мокрите плочки, а по кафявите следи личи, че някой е опитвал да бърше точно с тях тази гнусотия. Тоалетната е напълно запушена с фасове и парчета мокра хартия.