А когато човек реши да устройва пищно тържество с чужди пари, трябва да е подготвен, че точно в най-неподходящия момент вместо есетра може да му предложат минтай.
Разбира се, историята изобщо не приключи дотук. Оставаше още ресторантът.
След около час телефонът отново изписука. Ново известие. Отказано плащане. Ресторант „Империал“. Сума: 1500 лв.
Този път Надежда Валентинова не се обади. Нямаше с какво да доплати, а гордостта ѝ, явно, най-сетне надделя над желанието да крещи.
Капарото, което вече беше внесла, не ѝ върнаха — условията за резервация били строги и без право на отказ в последния момент.
До юбилея оставаха два дни. На Надежда Валентинова ѝ се наложи спешно да звъни на всички гости, да обяснява промяна в плановете и да мести празненството на вилата. Продуктите този път трябваше да купува със собствени пари — с онези лични, грижливо пазени спестявания, с които се разделяше така, сякаш ѝ късаха живо месо.
И така, вместо бляскавата зала на „Империал“, роднините се събраха на вилната веранда. Вместо кристални полилеи над главите им висяха обикновени крушки, около които вече се въртяха юлски нощни пеперуди.
А вместо кулинарни шедьоври по масите беше подредена суровата класика на икономичното семейно угощение.
С Борис Любомиров пристигнахме навреме. Подадохме подаръка — кутията с прахосмукачката робот — и тихо се настанихме в края на масата.
Надежда Валентинова седеше начело, както подобава на юбилярка. Беше облякла стара бордова рокля. Десислава Данаилова, след като внезапно бе лишена от финансовото спонсорство, не само не си купи нов тоалет, но и категорично отказа да даде пари назаем на майка си.
Самата Десислава седеше намръщена и без особен апетит човъркаше с вилицата в чинията си. Отношенията между майка и дъщеря бяха получили дълбока пукнатина в онзи знаменателен миг, когато Десислава избяга от касата на рибния пазар.
Но най-забележителното от всичко беше менюто.
Плъзнах поглед по масата.
Купа със салата от рулца от раци, която вече леко се беше отпуснала от летния зной. Шпеков салам, нарязан на дебели, неравни парчета. Мариновани патисони от миналогодишните буркани, извадени набързо от вилното мазе. Домашни кюфтета — горещи, лъскави от мазнина и толкова щедро омесени с хляб, че месото в тях беше по-скоро участник, отколкото главен герой.
Есетра нямаше. Хайвер — също.
Свекърва ми, с лице на човек на погребение, дъвчеше най-обикновено пържено пилешко бутче. Опитваше се да държи гърба си изправен и да отмята малкия пръст с аристократична небрежност, но кокалът в ръката ѝ безмилостно съсипваше образа на светска дама.
— Какво чудесно пиленце, Надежда Валентинова — казах високо, така че всички на масата да ме чуят, и с удоволствие схрусках кисела краставичка. — Направо се топи в устата.
Тя ме стрелна с такъв поглед, че ако можеше да подпалва, покривката щеше да лумне.
— Старала съм се — промърмори кисело, без дори да обърне глава към мен.
— А рибата къде е? — попита съвсем простодушно леля Иванка Каменара, братовчедка на свекърва ми, дошла от Плевен. — Наде, ти по телефона ми проглуши ушите с някаква есетра! Аз нарочно от сутринта нищо не съм яла, място пазех!
Над масата се спусна внезапна тишина. Всички сведоха очи към чиниите си. Десислава се направи, че изучава покривката. Борис Любомиров се закашля в юмрук, за да прикрие смеха си.
Лицето на Надежда Валентинова бавно, но сигурно стана тъмночервено. Цялата ѝ внимателно изградена фасада се разпадаше пред очите на изумената плевенска рода.
— Есетра… — тя преглътна мъчително. — Есетра вече не е модерна. Тежка храна е. В тая жега лекарите направо я забраняват. Днес сме заложили на диетично меню. Здравословно хранене!
— Така ли? — проточи разочаровано леля Иванка Каменара и набоде на вилицата си солидно парче сланина. — Щом е диета, диета да е. А аз си мислех, че ще се поглезим.
Навех се леко към свекърва ми.
— Надежда Валентинова — прошепнах с най-милата усмивка, на която бях способна. — Бихте ли ми върнали картата? Утре трябва да плащам битовите сметки, а пластиката е у вас.
Тя застина. На лицето ѝ се появи гримаса, сякаш току-що в чашата ѝ със скъпо шампанско беше паднала муха.
Без да каже дума, отвори чантата си. Пръстите ѝ трепереха, докато ровеше вътре. Накрая извади моята солидна черна карта и я хвърли на масата — точно до платото, върху което самотно лежеше недооглозганият пилешки кокал.
— Вземай я — отсече раздразнено. — Така или иначе никаква полза няма от нея.
— Как да няма? — внимателно взех картата, избърсах я със салфетка и я прибрах в портмонето си.
Погледнах я с искрено удоволствие и добавих:
— Ползата е огромна. Благодарение на нея всички разбрахме, че семейната щедрост свършва точно там, където започват личните спестявания. А и, признайте, урокът ни излезе доста евтино.
След този юбилей Надежда Валентинова никога повече не поиска пари от мен. Дори назаем. Явно споменът как стои пред купчина неплатена риба се оказа по-силен от вродената ѝ нахалност.
А статусна есетра у дома вече приготвям само аз — за съпруга си, по празници и единствено със собствени средства. Към хубавата риба чужд портфейл не се сервира.