— За банкета, а от мен била поискала само дребна помощ… към двеста лева за капаро и още някакви незначителни разходи.
Не издържах и се разсмях.
Разликата между версията, която свекърва ми беше поднесла на сина си, и истинските ѝ намерения беше направо грандиозна.
— Борисе, майка ти е решила с наши пари да организира тържество като за прием в посолство — казах аз и леко го потупах по ръката. — Но спокойно. Картата е у нея. Нека не се лишава от нищо.
Борис ме погледна право в очите, въздъхна тежко и само кимна.
До юбилея оставаха два дни. Беше настъпил онзи решаващ момент, в който трябваше да се внесе основната сума в ресторанта и да се вземе прословутата „престижна есетра“ от скъпия доставчик на морски деликатеси.
Надежда Валентинова ми се обади още сутринта. Гласът ѝ звучеше делово, сухо и изпълнено със самочувствие.
— Мария, с Десислава отиваме до пазара. Трябва да вземем рибата, хайвера и фермерското месо. После сме в „Империал“, за да доплатим банкета. Махни тези смешни ограничения от картата. Сумата ще бъде сериозна.
— Разбира се, мамо — отвърнах бодро. — Лимитите са премахнати. Картата е изцяло на ваше разположение. Приятно пазаруване!
И наистина влязох в приложението и премахнах всички ограничения за плащания.
След това прехвърлих обратно от картата почти цялата наличност, като оставих вътре точно седемнадесет лева. Сума, напълно достатъчна за два килограма картофи и връзка копър.
На обяд Борис мина да ме вземе в почивката.
Седнахме в малко кафене срещу офиса, където се опитвахме да избягаме от задушната лятна жега. Аз отпивах студена лимонада с лед и през няколко минути поглеждах часовника си.
Кулминацията на тази възпитателна история приближаваше с впечатляваща скорост.
В 12:45 телефонът ми изписука.
Съобщение от банката: „Отказана транзакция. Недостатъчна наличност. Еко пазар „Морска перла“. Сума: 650 лв.“
С Борис се спогледахме. Легендарната есетра току-що се беше откачила от въдицата.
След секунда телефонът звънна. Пуснах разговора на високоговорител.
— Мария!!! — от слушалката се разнесе възмутен вик, примесен с глъчка от хора и бучене на мощни хладилни витрини. — Какво става?! Защо картата не минава?!
— Надежда Валентинова? Какво се случи? — попитах аз, като нарочно напълних гласа си с възможно най-много притеснение.
— Не приема плащането! — почти изпищя свекърва ми. — Тук ми стои рибата! Хайверът! Пушеното филе! Зад мен има опашка, всички ме гледат! Продавачът се ядосва! Направи нещо веднага!
В съзнанието ми изплува цялата сцена: скъп еко пазар, елегантни клиенти в светли ленени дрехи, които търсят прохлада между витрините, ледени плотове, върху които почива царствена риба.
И насред всичко това — Надежда Валентинова, почервеняла от гняв, удряща терминала с парче черна пластмаса.
— Мамо — произнесе Борис спокойно, но достатъчно ясно, като се наведе към телефона. — Какво точно купуваш за шестстотин и петдесет лева?
От другата страна настъпи такава тишина, че се чуваше само писукането на касовите апарати. Очевидно свекърва ми изобщо не очакваше да чуе гласа на сина си.
— Борис? Нали беше в командировка! — обърка се тя.
— Върнах се — отвърна той твърдо. — Та какви са тези покупки, мамо? Нали ми каза, че ти трябват двеста лева за капаро и някакви дреболии?
— Аз… ние… това е за семейството! Юбилей е! — започна да се измъква Надежда Валентинова, като величествената ѝ увереност видимо се разпадаше.
После заговори още по-бързо, почти преглъщайки думите:
— Есетра е, представителна! Как ще погледна хората в очите?! Борис, преведи парите веднага! Десислава, извади си портмонето, не стой като статуя!
На заден план се чу тънкият глас на зълва ми:
— Аз нямам! Мислех, че Мария ще плати!
После в слушалката затракаха отдалечаващи се токчета.
Живо си представих как Десислава отстъпва назад от касата като изплашен рак пустинник, който панически търси свободна черупка, за да се скрие от суровата действителност.
— Борис! — изкрещя свекърва ми в телефона. — Плати!
— Мамо, ние с Мария вече ти купихме хубав робот прахосмукачка за подарък — каза Борис с непоклатим тон. — Нашият бюджет за юбилея ти приключи. Престижните банкети си ги плащай сама.
— Но аз не бях планирала да харча от спестяванията си! Нямам такава сума по моята карта! — произнесе отчаяно Надежда Валентинова.
— Тогава, мамо — включих се аз с най-мек, почти кадифен глас, — върнете есетрата обратно върху леда. Вземете минтай. И той става много вкусен, ако се изпържи в панировка.
Отпих глътка от лимонадата.
— Между другото, по картата има седемнадесет лева. Точно ще ви стигнат за няколко килограма.
— Вие… вие ми се подигравате! Не искам да ви познавам! — изсъска свекърва ми яростно и затвори.
С Борис се облегнахме назад на столовете.
Той поклати глава, но в ъгълчетата на устните му вече трептеше едва забележима усмивка.