— Каква забележителна консистенция. Прилича ми на стара подметка от обувка, първо сварена в машинно масло, а после, кой знае защо, обилно полята с най-евтиния кетчуп от пластмасова бутилка. А миризмата… Ти розмарин ли си сложила? Или препаратът за съдове не е бил измит добре от чинията?
Светослав с нескрито отвращение ровеше с тежката мельхиорова вилица в парчето печено телешко. Дори не си направи труда да използва специално наточения нож за стекове, за да отреже нормален резен. Вместо това натискаше месните влакна с някаква почти научна жестокост и наблюдаваше как изпод тях се стича гъстият сос от нар — онзи сос, заради който Елена беше изгубила цели четиридесет минути над врящия съд, бавно изпарявайки червеното вино с ароматните подправки. Поддържаното му лице, обикновено спокойно до безизразност, сега показваше крайно кулинарно разочарование, примесено с откровено и напълно неприкрито презрение към чуждия труд.
— Месото е жилаво, Ели. Нали ти казах да следиш температурата във фурната. Телешкото не прощава такова варварство. Ти просто си го убила. И то два пъти. Първо, когато си го пресушила, а после, когато си решила да прикриеш провала с този нелеп, сладникаво-кисел сос.
Елена седеше срещу него, стиснала пръсти под масата толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Беше облякла елегантната тъмносиня рокля, която си беше купила специално за тази годишнина. Върху масата проблясваха скъпи кристални чаши, поели отраженията на запалените свещи, които изпускаха фин аромат на ванилия и сандалово дърво. В средата на цялото това старателно подредено великолепие стоеше ястието, заради което тя беше прекарала три дълги часа в кухнята, без да седне нито за миг. Сама беше избрала прясното парче бонфиле от фермерския пазар, беше спорила с месаря, внимателно беше почистила всяка жилка, беше мариновала месото по сложна рецепта. Искрено се беше надявала поне тази вечер, точно днес, той просто да яде, без да изсипва своите язвителни и унизителни забележки. Но надеждите ѝ се срутиха още в мига, в който Светослав сведе оценяващия си поглед към чинията.
— Само виж този разрез — каза той и закачи с вилицата откъснатото парче, после го вдигна на нивото на очите си, сякаш показваше неопровержимо доказателство. — Влакната са напълно сухи. Сокът е изчезнал безвъзвратно. Препекла си го поне с половин час. Наистина не мога да проумея как е възможно толкова бездарно да се съсипе толкова скъпо месо. Мама винаги взема най-обикновено, евтино свинско от пазара, но при нея то се топи в устата. Помниш ли как бяхме у тях миналия уикенд? Беше изпекла каре с чесън и горчица. Коричката хруптеше, а вътре имаше толкова горещ сок, че беше напоил цялата картофена гарнитура. Ето това наричам аз ниво в готвенето. Тя има вроден усет към месото. А това тук… това е направо престъпление срещу храната.
Светослав захвърли къса обратно в порцелановата чиния с гримаса на погнуса. Финият порцелан иззвънтя жално под удара на тежката вилица, сякаш самата маса отбелязваше нарастващото напрежение в стаята. Той въздъхна шумно и демонстративно, като с цялата си поза показваше каква непосилна физическа жертва е на път да направи единствено от приличие. После взе ножа с широкото острие, отряза от самия край съвсем миниатюрно, почти прозрачно парченце, където сосът от нар беше най-малко, и бавно го сложи в устата си с очевидно недоверие.
Елена следеше равномерното движение на челюстите му. Вътре в нея се свиваше стегната, тежка пружина от чист гняв. Познаваше наизуст всички варианти на неговите театрални представления около храната, до най-дребния жест. Сега щеше да изкриви устни. После щеше да спре да дъвче. След това веждите му щяха да се повдигнат нагоре, изобразявайки непоносими страдания на вкусовите рецептори.
Светослав дъвчеше мудно, сякаш мачкаше чакъл между зъбите си. С всяко движение на челюстта лицето му все повече се изопваше от недоволство. Затвори очи, стегна скулите си, после рязко ги отвори и впери поглед в Елена така, сякаш тя току-що нарочно се беше опитала да го отрови. Дъвченето внезапно секна. Той сграбчи от масата белоснежната платнена салфетка, която Елена специално беше колосала и сгънала в сложна форма до прибора му, доближи я до устата си и с глух, влажен звук изплю полу-сдъвканото месо право в безупречно чистата тъкан.
— Извинявай, но това физически не става за ядене — измърмори той, смачка небрежно салфетката с изплютата храна и я хвърли в самия център на чинията, върху остатъците от соса, зеленчуковата гарнитура и недокоснатото месо. Бялата материя веднага започна да попива бордовата течност и за секунди се превърна в мръсен, отвратителен вързоп отпадъци. — Такова нещо е опасно дори да се преглътне. Някаква твърда гума с вкус на изгорели дърва и вкиснал компот. Не разбирам защо изобщо се захващаш с подобни сложни рецепти, след като нямаш никакво усещане за продукта.
Той подпря двете си ръце на ръба на масата и изблъска чинията далеч от себе си с такова отвращение, сякаш от нея се носеше смрад. Столчето на чашата с червено вино звънко се удари в ръба на съда; виното опасно се разлюля и едва не се изля върху светлата покривка. Светослав се облегна лениво назад, кръстоса ръце пред гърдите си и погледна жена си с хладно, безапелационно превъзходство.
— Сега ще се обадя на мама. Сигурно ѝ е останал от вчера месен пай със зеле или домашни пуешки кюфтета. Ще отида да вечерям като човек, както съм свикнал. А това… — кимна презрително към съсипаната празнична трапеза — можеш да си го доядеш сама, ако стомахът ти е от ламарина и смила пирони. Или направо го изхвърли. Макар че, честно казано, ужасно ме е яд за парите, хвърлени за тези продукти. Ти буквално превърна половината бюджет за вечеря в боклук. Следващия път, ако решиш да правиш празник, просто поръчай готова храна от ресторант. Или се обади на мама и я помоли да дойде да сготви нормално. Тя никога няма да откаже, знаеш го. Винаги е готова да помогне и да поправи кулинарните ти провали.
Елена не мигна. Не извърна очи, не сви рамене, не наведе глава и не издаде нито звук. В нея вече не беше останала нито обида, нито горчилка, нито онова познато лепкаво чувство за вина, което Светослав с години беше отглеждал методично след всяко тяхно общо хранене. Вместо това, някъде дълбоко в гърдите ѝ, с оглушителен и кристално ясен пукот се скъса стоманеното въже на ангелското ѝ търпение. Тя гледаше смачканата салфетка, пропита със сос от нар и неговата слюнка, просната върху месото, което беше приготвяла с толкова старание. В тази секунда целият свят около нея се сви до размерите на този гнусен парцал. Мръсният памук изведнъж се превърна в материален образ на всичките шест години от брака им — на безбройните вечери, в които тя, капнала след тежък работен ден, стоеше с часове пред нажежената печка, опитвайки се да му угоди, да отгатне настроението му, да създаде уют, а в замяна получаваше само надменни въздишки, ледено презрение и безкрайни унизителни сравнения с майка му.