с неговата, както обичаше да повтаря, несравнимо надарена майка.
Елена се надигна бавно от стола. В движенията ѝ нямаше нито обичайната припряност, нито нервното желание да потуши скандала, нито онова унизително старание да заглади ръбовете на чуждата грубост. Тя се движеше странно равномерно, почти безшумно, с плашеща точност — като звяр, който най-после е избрал плячката си и вече няма защо да бърза. Лицето ѝ, което обикновено беше живо, подвижно, пълно с чувства, сега приличаше на застинала гипсова маска. Никаква болка. Никакъв срам. Никакви сълзи. Само празнота.
И точно тази празнота в очите ѝ накара Светослав за миг да се смути. Той вече беше отворил уста, готов да пусне поредната си язвителна забележка — нещо за това колко безсмислено тя прахосва времето му и общите им пари. Само че думите заседнаха някъде в гърлото му. Очакваше всичко друго: разплакване, трескави извинения, обещание веднага да му изпържи яйца или да свари готови пелмени от магазина. Но не беше подготвен за тази плътна, звънтяща, почти материална тишина, която се спусна между тях.
Елена заобиколи масата без да бърза. Спря съвсем близо до него и го погледна отгоре. В стаята беше толкова тихо, че се чуваше единствено тихото пукане на фитилите в декоративните свещи. Светослав неволно се притисна към облегалката на стола. Самодоволната усмивка, с която допреди секунда беше владеел вечерта, започна да се свлича от лицето му и на нейно място се появи искрено, макар и все още слабо недоумение.
— Ели, какво ти става? — измърмори той несигурно, като гледаше стиснатите ѝ в тънка черта устни. — Аз просто казах истината. Трябва да се научиш да приемаш градивна критика, а не да стоиш тук като статуя. Това е глупаво.
Не успя да довърши. С едно светкавично, почти отработено движение Елена грабна чинията му от масата. Същата чиния, в която бяха останали парчета телешко, локвички кисело-сладък сос и смачканата, оплюта салфетка. И преди мозъкът на Светослав да успее да даде на тялото му команда да се защити, тя я блъсна с всичка сила право в гърдите му, сякаш в този жест изля цялата натрупана през годините обида, унижение и ярост.
Ударът прозвуча глухо и тежко. Порцеланът болезнено се заби в гръдната му кост. Гъстият лепкав сос от нар се разплиска на всички страни и мигновено попи в светлата тъкан на скъпата му маркова риза, която беше облякъл специално за празничната вечер. Едро парче месо се плъзна по копчетата, тупна в скута му и остави мазна, влажна диря върху светлите панталони. Смачканата салфетка се залепи за рамото му, после бавно започна да се свлича надолу, като влачеше след себе си бордова следа, зловещо напомняща засъхнала кръв.
От гърлото на Светослав излезе странен задавен звук — нещо между хрип и писък на прасе. Той рязко се дръпна назад. Столът под него изскърца жално и опасно се наклони. Ръцете му се размахаха безразборно във въздуха — сякаш едновременно се опитваше да отблъсне Елена и да спаси безнадеждно съсипаните си дрехи.
— Ти какво правиш, ненормална?! — изквича той, а от предишния му уверен, лениво властен баритон не беше останала и следа. Гласът му се пречупи в истеричен фалцет. — Съвсем ли си изгуби ума?! Това е италиански памук! Унищожи ми ризата за четиристотин лева, психопатка такава!
— Ти изплю вечерята ми и каза, че майка ти готвела божествено, а това било храна за свине?! — думите на Елена изригнаха рязко, сякаш дълго бяха стояли заключени в нея. — Три часа стоях пред печката! Мислиш, че ще търпя да плюеш върху труда ми?! Млъкни! Вече не съм ти готвачка и не съм ти прислужница! Събирай си парцалите и върви при маминка да ѝ ядеш баничките!
Светослав се опита да изтръска лепкавата каша от себе си, но ръцете му трепереха толкова силно, че само размаза соса още по-дълбоко в плата, втривайки го между нишките. По лицето му се изписа неподправен ужас на човек, чийто подреден и удобен свят току-що се е срутил без предупреждение.
Елена отвратено захвърли празната чиния. Тя се удари звънко в плота, по чудо не се счупи, но помете кристална чаша към пода. Стъклото се пръсна на парчета по паркета, смесвайки се с разлятото червено вино. Елена обаче дори не сведе поглед. Очите ѝ оставаха приковани към мъжа ѝ, а в тях гореше студен, безмилостен пламък.
Тя се обърна рязко и направи две бързи крачки към кухненския плот. До мивката лежеше голяма вафлена кърпа. Беше мокра — само преди половин час Елена беше бърсала с нея измитите зеленчуци и ръцете си, докато готвеше. Стисна я за единия край. Платът беше тежък, плътен, щедро напоен със студена вода. В ръцете ѝ този напълно безобиден кухненски предмет за миг се превърна в съвършено оръжие на възмездието.
Светослав дишаше шумно и тежко, мърмореше проклятия и се опита да стане от стола. Все още наивно вярваше, че това е просто женска истерия, която може да бъде смазана по познатия начин — с викане, заплахи и високомерие.
— Сега си събирам багажа и отивам при майка ми! — изрева той, пръскайки слюнки, и яростно ритна с крак падналото на пода парче телешко. — Лекувай си нервите, болна глупачке! Кракът ми няма да стъпи тук, докато не започнеш да пълзиш на колене и да молиш за прошка за този цирк!
Но Елена не му даде възможност да се изправи в целия си ръст и да заеме заплашителна поза. Тя се извъртя рязко, хвана кърпата по-удобно, замахна и с невероятна сила го шибна през рамото, сякаш държеше истински овчарски камшик. Звукът от удара беше оглушителен — мокър, остър, плющящ — и разцепи кухнята като изстрел. Тежкият влажен плат се заби през тънката, вече съсипана риза право в кожата му.
Светослав изрева от изненада и пареща болка. Инстинктивно закри главата си с ръце, сви се на топка и отново се стовари върху седалката.
— Ай! Какво правиш?! Боли, гадино! — очите му се разшириха от първичен шок. Гледаше жена си отдолу нагоре така, сякаш пред него стоеше опасен маниак с нож, а не същата жена, чието достойнство той толкова успешно беше тъпкал години наред.
Елена не издаде нито звук. Само вдигна отново ръка. Мократа кърпа разсече въздуха със зловещ свист и се стовари върху гърба му точно когато той направи тромав опит да се извърти и да избегне удара. Вторият удар се оказа още по-силен и по-точен от първия. Светослав изпищя пронизително, скочи на крака, събаряйки стола с трясък на пода, и започна панически да отстъпва към изхода на кухнята. Домашните му кожени чехли се пързаляха по локвите разлято вино и разхвърляната храна.
— Махай се! Не се приближавай, ще извикам полиция! — крещеше той и протягаше пред себе си треперещи ръце, за да се предпази от новите безпощадни удари.
Елена обаче настъпваше неумолимо. Движеше се ритмично, твърдо и без капка милост, като методично нанасяше удари с тежката влажна кърпа по ръцете, раменете и хълбоците му. Всеки замах завършваше с рязко, плашещо плющене, последвано от отчаяните болезнени викове на мъжа ѝ. Тя го изтласкваше към коридора безпощадно, без да му остави дори секунда да си поеме дъх или да разбере какво точно се случва. Гонеше го от кухнята така, както човек изхвърля навън краставо, нагло псе, което твърде дълго е цапало чуждия дом и си е мислело, че това му се полага.
— Спри, бе, болна си! — виеше Светослав, препъвайки се в нагънатата като хармоника пътека в коридора.
Той нелепо размахваше ръце, опитвайки се да прикрие лицето и главата си, докато Елена, дишайки тежко и равномерно, продължаваше да напредва. В широко отворените ѝ очи нямаше нито жал, нито колебание, нито дори сянка от съмнение. Имаше само ледена, съсредоточена ярост на човек, който най-сетне е разкъсал тежките окови, носени прекалено дълги години.